Начало
назад
До Одеса и обратно: За бягащите от войната и тези, които се връщат да бранят страната си
През седмицата специалните пратеници на БНТ Светлана Ганчева и Георги Христов пропътуваха 52 часа до Одеса и обратно, за да ни направят свидетели на една спасителна операция - как един работодател изпрати автобус, за да помогне за евакуацията на семействата на своите служители. По пътя до Одеса обаче пътува и един украинец - който се връща в страната си, за да я брани.
Първи март, Одеса. Близо до площад "Куликово поле" 42 души се качват в автобус за България. Вдясно от автобуса е пожарната, зад съседната сграда е Профсъюзният дом. Същият, в който през 2014 година изгоряха 42 души. Може ли един живот да плати друг? Не знаем. Днес можем само да проследим бягството на 42 жени и деца от войната.
Екип на БНТ пътува с автобус до Одеса, който прибира бягащи българи от войната
Ден по-рано спасителният автобус тръгва от Варна за Одеса. Той трябва да изведе на сигурно място жените и децата на украински моряци, които работят за българо-украинска фирма и в момента са на плаване. Българският съсобственик на фирмата – Андриян Евтимов, осигурява транспорта и настаняването им във Варна. А към Украйна с нашия екип пътува Шамил. Когато го питаме на колко години, първо мълчи, а после казва - "наесен ще стана на 25".
"Сега се прибирам вкъщи. Защото съм давал клетва - да пазя и да защитавам държавата си. Имам брат, сестри, племенници, баба, момичето, което обичам, е в Киев. Мисля, че НАТО и Америка трябва да помогнат. Какво мога да кажа? Трябва да се помогне, целият свят вижда какво става. Ние не сме нападали тяхната земя, те нападнаха нас, който идва на нашата земя с меч, от този меч и ще умре", казва Шамил.
През лятото е бил на почивка в Турция, после му предложили работа и той останал, докато не започнала войната. Тръгнал веднага, макар че е можел да остане на сигурно място. Роден е в Русия, израснал е в Украйна, семейството му и сега е в град Белая церковь. Когато се чул с брат си за последен път преди четири дни, там вече се е стреляло. Казва, че много негови приятели също пътуват към Украйна в момента.
"От Чехия, от Полша - работят там, връщат се вкъщи, за да защитят близките и роднините си. Служил съм в армията и съм дал клетва. Все още не зная къде ще съм, зная, че много военни части са бомбардирани. Ще се опитам да отида в Киев, поддържам връзка с приятели, с които съм служил, и дай Боже да се видим и да им помогна", споделя младият мъж.
Докато разказва и чакаме на границата с Украйна, няколко скъпи коли с инвалидни украински стикери, карани от млади мъже, бързо изпреварват опашката и напускат украинската територия въпреки мобилизацията на мъжете от 18 до 60 години. Шамил просто се обръща на другата страна. Той още не казал на майка си, че се прибира.
"Мамо, ако ме видиш, обичам те, не се притеснявай".
След границата пътуването продължава видимо спокойно. Станимир, шофьорът на автобуса, минава оттук за девети път, откакто е започнала войната. Фирмата му не е спряла да евакуира жени и деца.
"Досега имаме направени около 20 курса, всичките коли се движат денонощно, шофьорчетата са съгласни да карат, даже без да почиват по 2 - 3 часа, което е забранено, но няма как. В момента с това можем да помогнем. Опасни ситуации не мога да кажа, че съм имал, обаче се чуват изстрели, някакви нападения", казва Станимир Славов.
Фирмата на Андриян Евтимов също ще продължи да помага на моряците, с които работи, докато ситуацията в Украйна го позволява.
"Семействата, които трябва да евакуираме, са много, но не всички имат възможност да имат достъп за евакуация", казва Евтимов.
А в Украйна, след границата се появяват и колоните чакащи - пред ферибота при Орловка – Исакча, за да минат през Дунав направо в Румъния, и на пункта Паланка – Маяки Удобное, за Молдова. Парадоксално, но пътят е украински, останалото – молдовска територия и молдовският патрул идва веднага.
“Не снимайте” става най-често чуваната фраза през следващите 24 часа – защото цялата страна е военна зона. С приближаването към Одеса блокпостовете са на все по-кратко разстояние един от друг, проверките все по-сериозни, а снимането – все по-опасно занимание. Цивилното ни желание да се разтъпчем и да направим ето тези няколко снимки до автобуса внезапно свършва пред дулото на автомат – полицейските патрули обикалят постоянно именно, за да няма движение в града между 7.00 ч. вечерта и 6.00 ч. сутринта.
Все пак само ни предупреждават да не излизаме от автобуса – заради комендантския час и защото има информация, че в три след полунощ "в Одеса ще стане нещо". Имаме късмет – обстрел в 3.00 сутринта няма и в 6.00 часа влизаме в града. На гарата повечето хора заминават при роднини във вътрешността. Макс обаче просто има среща с приятел, който живее близо до гарата. Той има малък бизнес и макар че е израснал в Израел, е роден в Одеса. Върнал се е преди 4 години.
"В Одеса засега е по-тихо, но всеки момент очакваме нещо да започне. Те се опитват да дойдат откъм Николаев и Херсон, украинската армия ни защитава. Мисля че ще издържим и ще бъдем добре, това ще отнеме известно време, но ще победим. Вчера гледах един руски канал, те лъжат – казват, че спасяват хората, че са миротворческа армия, идват да освободят народа ни от фашистите, от нацистите – това е лудост. Аз съм от Украйна и не смятам да ходя никъде", категоричен е Макс.
Мнозина обаче предпочитат неизвестността зад граница пред наближаващите оръжия. Сергей казва - "може би при нас е по-добре, но това не е мирен живот". В автобуса се качват жена му и малкият му син, Сергей остава. В очакване.
"Ситуацията е напрегната, неясна. Няма много боеве, но все пак нещата далеч не са мирни. Всеки ден има евакуация, няколко нощи бяхме в бомбоубежище. В България нямаме познати, те просто тръгват и на място според ситуацията, ще действат", разказва мъжът.
Сбогуванията са тихи. Тихо е и в автобуса, особено докато пътуваме на украинска територия. Жените си разказват обикновени истории, едната обяснява: "снощи се наплаках, сега вече няма смисъл". Търсят обаче смисъла зад всичко това, заради което пътуват към България.
"Това е добра нощ за нас, защото имаме голям проблем. Това не е само мой проблем, не е проблем само на хората в този автобус. Това е световен проблем, който засяга всички", споделя Ала Рехелман.
Преди шест дни животът ни се промени напълно, вече не можем да прогнозираме бъдещето си. Не знаем дали имаме бъдеще, добавя Наталия Примина.
"Ние изоставихме своите градове, своите семейства, своите синове, които защитават сега нашата страна. Това е много трудно. Там остана моят голям син и неговата жена. Те помагат при отбраната, разнасят храна, той, като IT специалист, помага и в това. Това е много, много страшно. Всички приказки, които разказват, че някой ни пази от някого, или че ние някого нападаме, това е мит. Мит на болен човек, който убива хора", казва Ала Рехелман.
Руснаците не ни вярват, като им казваме че има война, добавя Наталия.
"Леля ми от Москва ми отговаря: "това са глупости, не си измисляй, ние не ви нападаме, у вас няма война". Когато ѝ показваме нашата отбрана, разказваме как с децата нощуваме в мазетата, тя отново не вярва – "не може да бъде, във вашите новини лъжат", допълва жената.
Ала Рехелман апелира цялата общественост да не бъде равнодушна, защото това не засяга само украинците, ами и целия свят.
"Мисля, че след всяка война настъпва мир, да даде Бог така да стане", надява се Шамил.
А дотогава за още 42 души от Украйна временен дом става България. За тях ще се погрижи фирмата, в която работят съпрузите и синовете им. Капитан Евтимов, който е и морски посланик на добра воля на Международната морска организация, смята, че това е просто част от човешката и морска солидарност.
"Това е трети автобус, с който извозваме семействата, тези, които имат достъп до транспорт. До момента сме евакуирали 18 семейства... не, повече са – 22 семейства. Това, което ние правим, е максимално, когото можем, да евакуираме", каза к.д.п. Андриян Евтимов.
Помощ и подкрепа ще има и за всеки друг, избягал от войната, която постепенно приближава и до Одеса.
Светлана Ганчева/Георги Христов
