Англия може и да смятана за родината на футбола, Германия – за вечния фаворит, Италия – за отбора, който наглед се защитава, но винаги стига напред, Испания – за тима, който диктува модата във футбола през новия век. Но за повечето хора Световните първенства винаги се олицетворяват от друга нация – Бразилия! И е истинско чудо, че чак в шестата част на тази поредица ще говорим за Селесао като за световен шампион. През 1950 титлата изглежда гарантирана, но на Маракана се случва невъзможното, както вече знаем. Е, ето, че през 1958 година все пак официално започва ерата на Бразилия – най-силният отбор в историята на Мондиалите като успехи. Но всичко по реда си.
Харизматичните и вечно танцуващи с топката бразилци са сочени за кандидат номер 1 за триумф. Но има и доста обстоятелства, които карат хората да се съмняват в техния успех. Първо – световният шампионат се провежда в Швеция, което само по себе си вече представлява предизвикателство за южноамериканците, които не са свикнали с по-хладни условия. От чисто фактологична гледна точка до онзи момент вече са се провели пет световни първенства, което е достатъчно представителна извадка, за да може да се направи предположението, че континентът, където се играе Мондиалът, гарантира предимство на държавите, които се намират на него. Двете световни първенства на територията на Южна Америка са спечелени от Уругвай, докато на Стария континент Италия е над всички 2 пъти, а веднъж шампион е Германия. Бразилците обаче подхождат доста хитро. Вече знаете – в онези години в щабовете на отборите, дори най-подготвените – обикновено фигурират треньор, негов помощник и физиотерапевт. Южноамериканците решават, че ще пристигнат доста по-рано в Европа, за да могат буквално да се аклиматизират и да знаят какво ги очаква. В редиците им присъства и достатъчно персонал, който да се грижи за комфорта на самите футболисти. А повярвайте ми – в тази селекция има достатъчно качествени играчи, които (вероятно) щяха да стигнат достатъчно далеч в турнира и без услугите на специален щаб. Всеки един знаменит тим разчита на отлична сплав от професионализъм, организация и топ-изпълнители. Бразилия тогава разполага с играчи, които непросто ще са звездите на турнира. Те ще са сред най-великите в историята на играта – Пеле, Гаринча, Марио Загало.
Треньорът на тима Висенте Феола е особена фигура. Със сигурност опитът е на негова страна, като е начело на Сао Паоло за 532 мача по време на шестте си различни престоя в отбора. Отделно – той е помощник-треньор в злополучния „финал“ от 1950 година и все още бленува за реванш, та бил той и не срещу Уругвай. Но Феола е упрекван често, че няма достатъчно авторитет, така че да може да скръцне със зъби в съблекалнята и да накара футболистите да го слушат внимателно. Според легендите понякога дори заспивал по време на тренировките, което не говорило особено добре и за енергията му. Но той имал огромно преимущество пред останалите си колеги в края на 50-те: щаба! Бразилците разполагали с администратор, доктор, фитнес-инструктор и психолог. Ролята на последния била наистина съществена, след като той накарал играчите да минат задължителни тестове. Това не се харесало особено на фриволните бразилци, които все още приемали играта освен като професия и като първично забавление. При посещението при психолога те били накарани да нарисуват картина на човек. После въпросните рисунки били показани на Феола – според психолога това бил метод, чрез който можело да се „изчисли“ кои точно били играчите с по-голям потенциал да работят за общото благо. Странен подход, който явно имал своите полезни стойности в треньорската футболна скала.
Висенте Феола взел и друго важно решение. Тактиката навлизала все по-стремглаво във футбола и специалистът бил категоричен, че иска Бразилия да играе с четирима души в отбрана. Убеден бил да разчита и на един тийнейджър, докато всички останали го съветвали да не бърза, защото момчето било прекалено младо. Момчето се казвало Пеле. Авторът Браян Гленвил, който пише книга за всичко по-важно и запомнящо се от световните футболни финали, твърди, че след първите мачове на Мондиал 1958 футболистите настоявали да има тактически корекции и на практика иззели функциите на Феола. Дори години по-късно обаче подобна версия не е потвърдена от нито един човек в обкръжението на Висенте. Друг е въпросът, че репутацията му била тотално срината след краха на Световното първенство през 1966. Ще стигнем и до там.
Може би пропуснах да отбележа, че тактиката на Бразилия може и да е включвала крайно обичайните за наши дни четирима защитници в линия, но нататък в състава нещата изглеждали доста по-нетипично за съвременния футболен запалянко. 4-2-4. Точно така. Двама халфове и четирима нападатели. Тактическата постройка през 50-те не се измерва и изчислява с цифри, както днес правят анализаторите, а по-скоро се описвала по нейната форма – пирамида, WM и т.н. Та бразилците изключително умело успявали да използват цялата широчина на игрището. Разбира се – състезатели, които имали, осигурявали на тима креативност, за която останалите отбори просто можели само да мечтаят. По двата фланга действали Загало и Гаринча, а Пеле играел леко зад Вава. Зито пък бил човекът в центъра на терена, комуто можело да се разчита, ако искаш топката да бъде разигравана плавно и с необходимата импровизация. Изкуство!
Феола в крайна сметка успял да се наложи и макар в първите две срещи Пеле да не бил на терена, спокойно можем да кажем, че именно вече покойният Крал на футбола е основна заслуга за триумфа по шведските терени. Никой никога не е бил толкова подготвен и играещ с такава лекота на 17 години. (Извинявай, Ламин Ямал). Още от първата си поява срещу СССР Пеле изглеждал така, сякаш е дошъл от бъдеща епоха. Изключително атлетичен, ненадминат при контрола върху топката, брилянтен при отскока за игра с глава, подхождащ неегоистично, а с мисъл за отбора. Пеле отбелязва единствения гол на ¼-финала срещу Уелс – мач, за който тогава всички са учудени, че не е бил спечелен далеч по-убедително. По-късно самият Пеле признава, че този е най-важният гол в кариерата му. И как да го накараш да посочи друго попадение, след като на полуфинала вкарва хеттрик срещу Франция, а във финала добавя още два гола. Това е първата световна титла за Пеле. До края на кариерата си, както ще прочетете в близкото бъдеще, той печели още две. И до ден днешен нито един човек от нито една нация не може да се похвали, че е трикратен световен първенец.
Бразилците действат доста нервно на финала или поне в неговото начало. Което е разбираемо с оглед спомените от 1950. Символиката и предубежденията също нахлули рязко в съзнанието на Селесао, защото техният противник на финала – домакинът Швеция – използвал жълти екипи, което означавало, че бразилците трябва да играят с различен от титулярния си цвят фланелки. През 1950 те играят с черно, което от суеверна гледна точка не използват никога повече. Сега щели да носят синьо, което също не им се нравело чак толкова, но били в капана на правилата. Да не говорим, че в Стокхолм по поръчка в онзи ден завалял дъжд, който облагодетелствал повечко прагматичния стил на „Трите корони“. За капак Нилс Лидхолм бележи за шведите и паниката обхваща Бразилия. Но за кратко. Половин час по-късно южноамериканците вече водят в резултата след идентични голове. Вълшебникът Гаринча, който през цялото първенство „тероризира“ бековете чрез невероятните си техника и непредвидимост, е с основна роля. Всеизвестен факт е, че единият крак на Гаринча е значително по-къс от другия. Дали и поради тази аномалия но защитниците не могат да разгадаят следващия халф на крилото. Той два пъти финтира Свен Аксбом и подава на Вава, който реализира два гола за обрата. През втората част Пеле е във вихъра си – вкарва 2 гола, веднъж сред голмайсторите е и Загало. Шведите също успяват да се разпишат още веднъж за крайното 5:2, като това си остава най-резултатният финал на Мондиал и до днес.
За да бъде историята още по-красива, след края на мача бразилците правят почетна обиколка, развявайки гордо флаг. Шведския флаг. Решили, че просто искат да покажат благодарността си към страната, в която прекарали повече от месец по пътя към световната титла. Шведите се справили чудесно с организацията на шампионата, която била оценена като най-добрата до този момент. Домакините взели решение да не позволяват на държавите да интегрират в съставите си натурализирани състезатели, което може би донякъде обяснява и изненадващия им рейд чак до финала.
Повече от едно е да спомена и още едно име, което остава трайно в историята – Жуст Фонтен. Французинът е неудържим, като вкарва 13 (тринадесет) гола на шампионат – рекорд, който е повече от актуален и през 2025 и е трудно да повярваме, че някога ще бъде коригиран. Е, ако от ФИФА не направят Световно първенство със 128 страни.
Ако през 1954 финалът получил прякора „Чудото в Берн“, задето наглед по-слабият отбор спечелил, сега нямало никакви колебания относно превъзходството на новия шампион. Понякога световните шампиони играят изключително зрелищно в групите, а после по-сериозните опоненти ги карат да действат по-предпазливо и неатрактивно. Сега било точно обратното. Бразилия набирала скорост, която намерила своята кулминация във финала. За Пеле обаче кулминацията все още била твърде далеч…
Чуй новините
Подкаст
