Мексико! Държавата, която ще споменаваме толкова често през настоящата година! Първата, която ще приеме най-голямото шоу за трети път! Преди обаче изцяло да се отдадем на случващото се в настоящата 2026, е време отново да се качим на машината на времето и да потеглим назад в историята, за да продължим приказката за Мондиалите! Да – за последно надзърнахме какво се беше случило през 1966 и сега разказът ни отвежда именно в Мексико – държавата, която приема Световните финали през 1970 година.
Още при самия избор на страна домакин се започва с дежурните полемики. Породени са от много простички обстоятелства – опасенията са свързани с жестоките горещини и сериозната надморска височина, при която трябва да се изиграят срещите. Всичко това, смята се, ще доведе до влошаване качеството на футбола. Всичко тези страхове са разбити на ситни парченца само няколко седмици по-късно, когато Бразилия става вероятно най-заслуженият и привлекателен за окото световен първенец. И не говоря само до 1970, вероятно това твърдение е напълно валидно и до днешна дата. Може би донякъде помага и фактът, че за първи път турнирът е показан на живо и цветно по телевизията, така че зрителите вече могат да си визуализират напълно как изглеждат отборите. България за трети пореден път играе на световно първенство, за което ще стане дума по-долу, а покойният вече и непрежалим Димитър Пенев участва и в трите мача на турнира за „лъвовете“ – срещу Перу, Западна Германия и Мароко. Но всичко по реда си.
Селесао е спечелил две от последните три издания на надпреварата, но спомените от 1966 никак не са топли – тимът е елиминиран още в груповата фаза, като се оплаква от грубата игра на противниците. Пеле за кратко дори се отказва от представителния отбор, преди обаче да размисли и да облече отново фланелката на Бразилия за още един зашеметяващ танц в недалечно Мексико. В страната от 1964 властва военна диктатура, което допълнително усложнява процеса на трениране и подготовка за Мондиала. „Може би хората вече са забравили, но в онези времена политическата обстановка у дома беше много сложна, всички очакваха от нас да спечелим. Бях изключително нервен.“ – спомня си години по-късно Краля на футбола.
Вероятно вече научихте името на Марио Загало – стана дума за него в тази поредица в предишните епизоди – ляв бек, комуто можело да се разчита, част от съставите, покорили света през 1958 и 1962. Той може и да не изпъквал като съотборниците си Пеле и Гаринча, но съдбата му била отредила друго забележително дело. Загало става първият човек в историята на играта, който става световен шампион и като футболист, и като треньор. По-късно това ще направят само още двама души – починалият неотдавна Франц Бекенбауер и Дидие Дешан, който продължава да бъде селекционер на Франция. Историята обаче става все по-любопитна. Предшественикът на Загало – Жоао Салданя – бил странен избор за наставник. Не практикувал треньорската професия повече от 10 години след престоя си в Ботафого, защото решил, че ще се подвизава като журналист и радио-водещ. След като е назначен за селекционер на Селесао, изкарва на поста едва няколко месеца, макар резултатите му да не са толкова лоши. Причината донякъде се кореняла и в това, че той категорично отказвал да се кооперира с президента на Бразилия Емилио Медичи. Малко преди началото на Мондиала през 1970 година Загало е назначен за треньор на двукратните тогава световни първенци. С някои от тях той вече бил съотборник в предишните години, което превръщало задачата му в донякъде чаровно начинание.
Марио Загало използвал познатата за Бразилия тактическа подредба 4-2-4. Да, в наши дни това би изглеждало безумно, но южноамериканците разполагали с петима футболисти, които били свикнали да изпълняват функциите на плеймейкъри в отборите си. Същински плеймейкъри. Пеле, Тостао, Ривелиньо, Жаирзиньо и Жерсон. Световна класа до един. Пеле и Тостао играели на върха на атаката, макар нито един от двамата да не бил чист нападател. Жаирзиньо отдясно, Ривелиньо отляво, малко зад тях – Жерсон, който бил един от двамата полузащитници в тактическия замисъл на Загало заедно с Клодоалдо. Бразилците действително можели да се похвалят с офанзивна мощ, която ги задължавала да бележат непрестанно, но в отбрана нещата никак не изглеждали по подобен начин. Може би най-точният пример за дефицита на качество в защитната линия бил вратарят Феликс, който често бил обект на иронични подмятания заради стила си, а и стана основен виновник за някои от попаденията, инкасирани в хода на Мондиала. Години по-късно Боб Уилсън – вратар на Арсенал, който по-късно става телевизионен анализатор, определя Феликс като „безспорно най-некомпетентният вратар, който някога е печелил медал от Световно първенство“.
Пеле отдавна бил световна знаменитост. В момента, в който последният сигнал на турнира прозвучал, той официално станал първият (и единствен, както знаете) човек, който е печелил Световно първенство 3 пъти като играч. Фамозно! Още по-стряскащото е, че през 1970 Краля на футбола е на 29 години. Представете си Лионел Меси или Кристиано Роналдо с по три световни титли, когато бяха на по 29. Та те сега са (почти) на по 40 години! На всичкото отгоре трите случки, които стават най-известни около Пеле на този шампионат, всъщност са по-скоро куриозни и не са свързани с негови попадения: наивният му пропуск срещу Уругвай, шутът му от центъра на терена срещу Чехословакия; и ударът с глава, спасен магически от Гордън Банкс – действие, което се счита за най-великото от вратар изобщо в историята на световните първенства. Та може би и заради това най-важният играч на бразилците на това издание на шампионата на планетата всъщност не е Пеле. Жаирзиньо е. Офанзивният играч бележи във всички шест срещи на родината си по пътя към третата световна титла. Великолепен дрибльор, който играе по принуда отляво, защото неговият кумир Гаринча е окупирал дясната зона на предишния Мондиал. Едно от попаденията му – срещу Чехословакия – е примерът за „жого бонито“ (бел. ред. – красивата игра), с която винаги се свързват бразилците – тогава Жаирзиньо преминава през четирима противници преди елегантно да завърши атаката.
Финалът изправя Бразилия срещу Италия. Скуадра адзура плавно и тихомълком си проправя път към битката за титлата, макар да продължава да ядосва неутралните запалянковци с прекалено предпазливия си стил. Докато Селесао намира място за петима плеймейкъри в състава си, селекционерът на европейския тим ротира единствените си двама по-изобретателни атакуващи футболисти, като Джани Ривера и Сандро Мацола често получават по едно полувреме игра от селекционера Феручо Валкареджи. Този двубой, разбира се, ще се запомни и по други причини. Един срещу друг застанали две нации, които вече са спечелили по два пъти световната купа. Уговорката гласяла, че първата държава, която стигне до три триумфа, ще прибере у дома окончателно трофея „Жул Риме“. Това е и последният финал до наши дни, в който един от двата състава громи с 3 гола противника. Бразилците са във вихъра си и не показват никаква милост към слабостите на опонента за безкрайно убедителното 4:1. Пеле открива резултата, после Скуадрата изравнява, идват головете на Жерсон и Жаирзиньо. В пресата след двубоя има доста противоречиви мнения относно качеството на финала, защото от една страна се смята, че това далеч не е бил най-силният двубой на южноамериканците, а от друга се подчертава липсата на интрига, която винаги пречи на подобни сблъсъци за трофеи да станат наистина велики.
Никой обаче не може да подмине последния гол в турнира. Това е може би най-точната илюстрация на гол, създаден от отборния дух в цялата история на Мондиалите. Преди топката да навести за четвърти път вратата на Италия, осем от футболистите на Бразилия последователно играят с нея. Пеле асистира на Карлос Алберто и десният бек матира отново слисаните италианци с прецизен изстрел. Отделете една минута, за да потърсите гола в Интернет, заслужава си. По-късно Алберто ще признае: „Когато видях, че топката стига у Пеле, нямаше нужда да му подсказвам, че пристигам зад гърба му или да викам. Не бяхме съотборници в Сантос и се разбирахме чудесно. Просто знаех, че ще ми подаде“. Гол, създаден от вълшебството на петимата плеймейкъри. А макар това да е първият турнир, в който са разрешени смените, Марио Загало решава да не използва нито един от резервните си футболисти във финала. И понеже според правилата за да получиш медал, е трябвало да играеш във финала, два медала така и не намират своите получатели и днес са изложени в музея на ФИФА в Цюрих.
Самият Загало шеговито отказва да сравнява световните шампиони от 1958 и тези от 1970. „И двата отбора бяха великолепни по свой начин. През 1958 имахме балансирана защита, чудесна халфова линия, както и атака, която включваше Пеле, Гаринча и Вава. Оу, и Загало на левия бек!“. Явно Марио все пак не е бил и особено лош треньор…
И на третия си Мондиал България не успява да стигне до първата си победа. Макар че – забележете – и в трите си двубоя в предварителната си група повеждаме. Срещу Перу дори „дърпаме“ в резултата с 2:0 след точните изстрели на великите Динко Дерменджиев и Христо Бонев, но после само за 15 минути допускаме обрат и губим с 2:3. Интересното е, че и трите ни срещи се провеждат на стадион „Ноу Камп“. Да, съвпадение е. „Ноу Камп“ в мексиканския град Леон. После идва двубоят срещу Федерална Република Германия, когато идва време на друга легендарна фигура да открие за нас – Аспарух Никодимов. Бундестимът очаквано реагира подобаващо и ни вкарва пет гола, преди Тодор Колев да фиксира крайното 5:2 в наша вреда. В последния ни мач друг велик футболист, който ни напусна наскоро – Добромир Жечев – бележи за 1:0 срещу Мароко, преди да допуснем изравнителен гол през второто полувреме. Между другото – Мароко е първата африканска държава, която се появява на Мондиал от 1934.
Това е единственото Световно първенство, за което Аржентина не успява да се класира, сякаш за да бъде триумфът на бразилците абсолютен. (През 1938, 1950 и 1954 те изобщо не се включват в надпреварата по различни причини). 1970 е единствената година, в която Израел участва на Мондиал. Герд Мюлер става голмайстор на турнира с фантастичните 10 гола, които напълно подхождат на прякора му – Бомбардировача. След 4 лета именно той ще напише следващата глава в историята на Световните първенства.
Чуй новините
Подкаст
