Юлия Иванова: ЦСКА е семейство, събира ни и ни обединява за цял живот

Треньорът на женския тим на ВК ЦСКА Юлия Иванова попада в рубриката „Червените волейболни сърца на България“ на официалния сайт на клуба. В интервю една от най-изявените волейболистки на ЦСКА и настоящ треньор споделя за кариерата си и за най-незабравимите моменти с червената фланелка.

Юлия Иванова е родена на 29.05.1973 г. в София. Дългогодишна състезателка, а в последствие и треньор в ЦСКА. Тя е най-успешното име в историята на клуба, печелейки 10 титли като състезател и 3 като треньор. Няма друга подобна визитка в историята на българския волейбол. Спечелила е още 5 купи на страната като играч и две като наставник.

- Г-жо Иванова, как стана така, че съдбата Ви посочи ЦСКА?

- Моята сестра играеше волейбол, беше в един отбор с Деси Никодимова и Еми Пашова. Имаха много успехи с Фани Шаханова и чичо Райчо. Покрай нея и аз започнах да ходя в залата. От малка вървях висока и когато Фани ме видя, веднага ме взе. Хареса ми, записах се и от седми клас, съвсем сериозно започнах да се занимавам с волейбол. Вървях заедно и с Кети Манолова. При девойките бях при Ася Гребенчарска. После ме извикаха при жените – Иван Николов и Васил Симов, които бяха изградили много голям отбор – Деси, Мила, Еми, Дарина, Валя Харалампиева, Пенка, всички бяха в отбора. Аз започнах първо да тренирам, една година бях като по-малка, с огромен респект. Бай Иван беше помощник на Васил Симов тогава. Съвсем малко съм била с Васил Симов, викаше ми Юци, на всички ни слагаше такива прякори на „ци“.

- Колко време отне да пробиете до женския отбор?

- Първата година само ме извикаха, за да правя блокада. Защото бях висока и можех основно това да правя тогава. Спомням си, че Варна имаха страхотен отбор. И ни подготвяха да блокираме основната им нападателка – Светла, която беше изключително бърза и трябваше да скочиш преди нея, за да я блокираш, защото иначе нямаше шанс. Така започнах. Беше много стресиращо и се обръщах с голям респект към всички. Когато заминаха водещите ни състезателки за чужбина, ние по-малките съответно се утвърдихме в основния отбор. И заиграх център, макар че правехме всичко. Иван Николов дори ме викаше с Тони Зетова в женския национален отбор. На първото ми европейско първенство бях на 18 години. Тогава ни гласува доверие. Именно той ми даде най-много, за да успея да се утвърдя. Научи ни на всичко.

- Отвори Ви вратите?

Да, но като цяло всичко, което е необходимо за големия волейбол. Той беше живял в Италия с Верка и по различен начин ни представяше играта. Не говоря обаче само за волейбол, а за начин на мислене, на живот.

- Кои момичета Ви бяха най-близки в състава?

- Най-близка съм била винаги с Еми Пашова. И до ден днешен поддържаме връзка. С другите също – с Тони, с Елица, с Валя. Всяка една от тях ми е била много близка.

- От толкова много успехи, 10 титли, има ли такава, която Ви е най-ценна?

- В интерес на истината, аз помня основно мачовете, в които съм губила. Върховите моменти не са ми останали в съзнанието. А тези, в които съм по-тъжна, че не съм успяла. Спомням си моменти, в които съм сбъркала сервис или пък в атака. Така че не мога да оценя коя ми е по-любима. Иначе последната беше когато в отбора беше и Елица Василева, през 2004-а. Победите минават и заминават. Загубите са тези, които са ме учили най-много.

- На какво отдавате това спортно дълголетие?

- Много ми се играеше. Имах проблеми с тазобедрените стави, биех си инжекции, но ми се играеше. Наско Петров ми разказваше, че дори съм куцала, но съм искала да съм на терена. Разказват ми такива неща. С Диана Ненова също съм играла, тя също ми е много близка. С Ева Янева също съм играла, с Мария Филипова, с Добриана Рабаджиева. Имала съм шанс да играя с много поколения, различни.

- С желание и хъс ли се компенсират някои по-слаби страни?

С опит също така. Във всяка една ситуация знаеш какво да направиш, дори когато физическите ти качества намаляват. Без да има желание обаче нищо не се получава. Това е вярно.

- Треньорската професия. Как се стигна до нея?

- Така се случи, че аз застъпих след Наско Петров, на когото преди това бях помощник. Играех, след това бях асистент и благодарение на Сашо Попов и Верка Николова, те ми гласуваха доверие. Нейното присъствие специално е много важно за мен. Тя е човек с много голям опит и ми е давала безценни съвети. Винаги това, което ми е казвала, е било по-правилното от това, което съм смятала. Не ми беше самоцел обаче да стана треньор. Завършила съм НСА, но не съм си представяла, че ще го работя. Не съм си поставяла за цел да съм треньор на национален отбор или нещо такова. Предлагали са ми при подрастващите, но много трудно бих направила разлика между тези, които могат и тези, които са в ЦСКА, ако трябва да отсея. ЦСКА за мен е семейство – там съм създала всичките си приятелства.

- Могат ли да се сравняват титлите като състезател и като треньор?

- Не, не бих могла. Титлите като треньор са спечелени с много силни отбори на ЦСКА. Като изключим може би последната, когато Казанлък имаха силен отбор, но ние се справихме и се преборихме. Но през останалите години, нашите отбори бяха много по-добри.

- „Краде“ ли се занаят?

Всяко едно нещо, което прави човек в професионален план, е да взема от другите, гледайки и да поставя по свой си начин. Гледам, интересувам се, следя новите неща, а и преди това, когато бях състезател, съм попивала, доколкото мога. Макар нещата да се променят, волейболът се променя като скорост, но единственият начин да станеш по-добър, е да се учиш от другите треньори. Ако смяташ, че си си достатъчен, не се развиваш.

- Минали са различни поколения през ръцете ви. Все по-трудно ли се работи с днешните девойки?

Всичко зависи от момичетата. Различно е. Характерите градят отбора. Има хора, които са много емоционални, други са по-свити и в различни ситуации не се знае кое надделява. Най-важното е да вярваш на хората и да искаш да работиш с тях. Поколенията са различни, по-младите деца са по-различни от предишните, гледат много волейбол, докато ние нямахме такава възможност. За мен трябва децата да имат качества и да осъзнават, че треньорът е зад тях. Иначе трудности винаги е имало.

- Продължават ли децата да осъзнават, че ЦСКА е институция?

- Според мен това го осъзнаваш на по-късен етап. Аз съм знаела винаги, че ЦСКА е голям клуб, няма да забравя кортовете, на които тренирахме на „Червено знаме“. Господин Каров, който също ми беше треньор и ми е помагал много, отговаряше и за клуба, голям човек. Знаеш, че ЦСКА е голям клуб, но това, което ти дава, го осъзнаваш, след като си преминал през него. ЦСКА е различен от всички, защото ние наистина сме като семейство, приятели, които искат заедно да градят. Включително Верка, Сашо, Ина, Боян, дълго време сме заедно и това ни е семейството. В другите отбори отиваш, играеш известно време и си заминаваш. Докато при нас е: веднъж в ЦСКА, цял живот в ЦСКА.

- Какво бихте посъветвала по-младите?

- Да правят всичко с любов. Това е най-важното. Когато напуснат спорта, да са усещали различното и позитивно усещане в ЦСКА. Ние винаги сме се поддържали и продължаваме да го правим. Може да не се чуваме всеки ден с момичетата, но когато го направим, говорим по един час. Отношенията в ЦСКА са различни. Бих им казала да ценят тези приятелства, които действително остават за цял живот. ЦСКА ни събира и ни обединява за цял живот. Иван Николов ми беше като баща, в последствие и Верка. Искам момичетата, с които съм работила, да се обърнат след време назад и да знаят, че ЦСКА ги е научил да уважават съперника, да са добри хора и да са близки приятели до живот. Затова ЦСКА е по-различен от всички останали.

Последвайте нашия канал "Спорт по БНТ" във Viber

Последвайте ни и във Фейсбук, за да сте винаги в час с последните спортни новини

Намерете БНТ в социалните мрежи: Instagram, Facebook, LinkedIn, TikTok