За войната от първо лице: 810 дни в плен на Русия - разказ на един украински военнопленник

810 дни в плен в Русия - разказът на един украински военнопленник. Може ли войната да има човешко лице?

В навечерието на третата годишнина от началото на войната в Украйна ще говорим за нейните отделни лица. Но всеки от участващите в нея има свой живот, професия и мечти. С един млад човек, който се оказва не само участник в бойните действия, но и попада в плен се срещна Теодора Гатева, която само преди дни се върна от Украйна.

Рубриката "След новините" е с автор Теодора Гатева.

До 18 февруари 2025 година Украйна и Русия са разменили пленници 61 пъти. В родината си са върнати 4131 украинци - военни и цивилни. Москва не предоставя подобна статистика.

• Диагноза "война" - битката за запазването на разума на украинците продължава

Данните са на украинския Координационен щаб за лечение на военнопленници. Той е създаден като спомагателен орган към правителството през 2022 година. Украйна посреща освободените емоционално, шумно и обикновено със знамена. Картината от руска страна е различна.

През 2024 година от руски плен са освободени 1358 украинци. Един от тях е Константин Миргородский. Водолаз, доброволец, инструктор. Преживял 810 дни руски плен. От 2014 година Константин е доброволец към армията - обучава военни водолази. След началото на пълномащабната война през февруари 2022 година, не се замисля - присъединява се към армията. Пленен е няколко месеца по-късно, в района на Киев.

„Отрядът ни не беше голям – около 15 души, разбрахме къде има вражески позиции и вдигнахме дрон, за да ги локализираме. Натъкнахме се на руски разузнавателен отряд. Бяхме дълбоко в тила на врага, движехме се с цивилна кола, без означения, в цивилни дрехи. Наобиколиха ни и докато стане ясно кой-какво, пуснаха двама, мен ме задържаха. Защото намериха в телефона ми карта с техните огневи позиции", разказа Константин Миргородский.

Оттук насетне започва дългата одисея на Константин.

„Разпитаха ме няколко пъти. Слава Богу, успях да изтрия всичко в телефона – снимки, информация. За тях аз бях просто мобилизиран. Предадоха ме на летището в Гостомел, където имаше разгърнат полеви щаб. Там докарваха всички пленени – и военни, и цивилни. Хвърлиха ме в т.нар. хладилници – фургони за съхранение на стоки", допълва Константин Миргородский.

Буквално бяхме един върху друг, спомня си Константин. Става свидетел на няколко смъртни случая и на ужасяващи санитарни условия. Храната и тоалетната са мираж. След 8 дни той и още стотици цивилни и военни са закарани в Беларус. А от там, към руската Брянска област, където Константин попада в следствен арест номер 2, в Новозибков. Това е на около 350 км от Гостомел - първата спирка на Костя - както му казват близки и приятели.

"Един важен момент – в началото ни охраняваше военна полиция, а след това ни предадоха на ФСИН – Федералната служба за изпълнение на наказанията. Бях в този арест година и малко. Какво мога да кажа - глад и студ. По отношение на храната - целта беше ясна, ако те пуснат – да си в максимално лоша форма. Бяхме като стока за обмен. Стоката трябваше да е жива, но максимално непригодна за служба. Защото разбираха, че можем да се върнем. И се стараеха да сме слабички. На това място все пак имаше минимална медицинска помощ", обясни Константин Миргородский.

И докато Константин се изправя срещу глада и студа, съпругата му не стои със скръстени ръце. Тя буквално "изтрива" Костя от виртуалния свят. Телефонни номера, снимки, файлове, всичко, което може по някакъв начин да свърже съпруга ѝ с армията, изчезва. Жената работи с експерти от Медийна инициатива за граждански права - една от многото правозащитни организации в Украйна. Мисията на Медийна инициатива е да разследва и документира престъпления, извършени след руското нахлуване в Украйна, като неправомерно отношение към военнопленници, отвличания, квази-процеси срещу украински граждани. Част от екипа, който помага на съпругата на Константин, е Олена Белячкова. От 2014 година, след незаконното анексиране на Крим, тя е доброволец в медицински центрове, където прегледи преминават върналите се от плен.

"Най-голямото предизвикателство е общуването със семействата. Най-вече с близките на хората, които се водят безследно изчезнали. Семействата им не знаят къде са, не знаят с кого да се свържат, за да разберат. Възприемат ни като универсална институция. Но ние можем само да ги консултираме и да им предоставим алтернативни канали за информация. Но за съжаление, не можем физически да отидем и да намерим човека“, отбеляза Олена Белячкова, Медийна инициатива за граждански права.

Олена признава, че работата ѝ е трудна - на ден получава 15-20 съобщения в различни комуникационни платформи и до 10 телефонни обаждания от семейства, които търсят близките си. Събирането на информация също не е лесен процес - на първо място се говори с онези, които са се върнали от плен. Често пъти те са силно травмирани и не си спомнят, разказва Олена, но в последствие изникват имена, позивни или пък място, което помага на правозащитниците.

"Работата ни започва, когато някое семейство се обърне към нас с молба да разберем къде се намира техен близък. Това може да бъде много дълъг процес. Той приключва в два случая – когато пленникът е освободен или когато е убит или починал и тялото му е върнато", каза Олена Белячкова, Медийна инициатива за граждански права.

От 2014 година работата на Олена е станала повече, но не и по-лека. След началото на пълномащабното руско нахлуване Киев и Москва взаимно се обвиняват във военни престъпления, в нехуманно отношение към военнопленици. Как изглежда ситуацията през погледа на Константин?

„Всичко беше индивидуално – най-жестоки бяха с тези от военните подразделения – снайперисти, минометчици, оператори на гранатомети. С цивилните бяха по-кротки. Като цяло се мъчеха да ги накарат да свидетелстват срещу себе си и да признаят военни престъпления. Когато отговорите не ги устройваха, започваха да притискат – бой, изтезания. Целта беше да признаеш вина, след което да станеш официално подсъдим. Всяка вечер имаше проверки и ни „ободряваха“ с различна интензивност – не искам да влизам в подробности", обясни Константин Миргородский.

Константин не таи злоба, смята се за късметлия, и се връща към най-тежкия момент в живота си с усмивка.

"В някакъв момент ни дадоха телевизори. По цял ден вървеше руският Первий канал – с новините, с глупостите на Соловьов и прочие. Слушахме и разбирахме, че фронтът вече е много голям, че руснаците вече не са в Киевска област. След това, по време на вечерните проверки, искаха да им разказваме новините. И ние започвахме да се шегуваме – кой как напредва, как гадните американци са ни дали оръжие. И макар в шеговит тон, целта беше и останалите затворници да получат някаква информация. Знаехме, че докато ние сме в плен, Украйна устоява, има бойни действия", подчерта Константин Миргородский.

След няколко месеца телевизорите изчезват. Следва пълно информационно затъмнение, безкрайно дълга зима и поредно преместване. Този път Костя и още около 200 души се оказват в Пакино, Владимирска област - или на около 860 км от Новозибков. Това не е затвор, а по-скоро изправителен лагер, разказва мъжът. Разликата е, че в затвора си в килия, а в лагерите живееш в бараки. Можеш да се разхождаш, да говориш с хора. Въпреки, че тук поне е топло, проблеми не липсват.

„Медицинска помощ тук не получавахме. Лекарят наричаше себе си ветеринар, крадеше медикаментите, които бяха предназначени за нас. Бяхме в нещо като затвор в затвора. В средата на този затвор, зад висока ограда, живехме ние – 300 – 350 души. В някакъв момент им забраниха да ни бият много. По малко можеше, но до смърт - не. В сравнение с Новозибков беше търпимо. При нас дойдоха от Червения кръст. Аз не ходих при тях, но 20 - 30 души отидоха. Разбрахме, че са имали възможност да звъннат на близките си, а от Червения кръст им казали, че не могат да им помогнат с нищо, само могат да проследяват къде ги местят из Русия. Казали още, че са ни донесли сладки неща и настолни игри - да си ги поискаме от администрацията. Това предизвика бурен смях – иди и поискай настолна игра. После има да играеш – до посиняване", смее се Константин Миргородский.

Константин казва, че е наясно, че е война, че настроенията са крайни, но е категоричен, че не всички руснаци са се отнасяли лошо с украинците. Медицинска сестра спасила негов съкилийник, разболял се от туберкулоза, като купувала медикаменти със собствени средства.

"За нашите порции отговаряха затворниците – те можеха да сипят повече или по-малко. Имаше един от тях, явно се ползваше с авторитет – истински ни мразеше, но не разрешаваше да ни се сипва малко. Носеше от кухнята разни неща. Имаше си някакви убеждения, че може всякак да издевателства над нас, но гладни не може да ни държи. Там имаше и разбрани хора, но ... един на 100", спомня си Константин Миргородский.

Освен със студа и глада, трябва да се справиш и с емоциите си, каза Константин. Когато си по 24 часа, седем дни в седмицата с едни и същи хора, след месец просто полудяваш. Темите за разговор се изчерпват, чувстваш се съсипан, ставате токсични един за друг. Тежи и фактът, че не знаеш как са близките ти.

„Няколко пъти даваха такива малки листчета хартия. На които можеше да се напише строго определено нещо – Жив. Здрав. Всичко наред. Подпис. Това е. Близките ми са получили едно такова листче, половин година след като бях пленен“, разказа Константин Миргородский.

"Теодора Гатева, БНТ: А кое е това, което Ви крепи?

Константин Миргородский: Сложен въпрос... Исках да заваря баба и дядо живи... Не знаех дали съпругата ми е жива, защото тя е такъв тип, че не бях сигурен, че след като ме плениха, тя няма да се запише в армията... Какво ми даваше сили – исках да се върна в армията, но преди да сме победили.“

Времето минава, но съпругата на Костя и Олена не губят надежда и не спират да упорстват. Това дава резултат.

"Щастлив е случаят на Константин. Ние помагахме на съпругата му в комуникацията ѝ с военните и подготвянето на необходимите документи. Бяхме в постоянна връзка и настъпи щастливият момент, когато открихме Костя в списъка с освободените", каза Олена Белячкова, Медийна инициатива за граждански права.

Константин разбира, че предстои промяна, защото е разпределен в специална барака - от там или те връщат у дома, или те разпределят другаде. След изнурително пътуване с автобус, военно-транспортен самолет и пак с автобус, част от пътя с чувал върху главата, Константин попада в група от 150 украинци, които идват от различни части на Русия. 75 от тях са за обмен, 75 - за да бъдат закарани в други руски затвори. Константин е в първата група.

"Украйно, Украйно,
след дългия път
на верния ти син сърцето
прекланя се пред твоите нозе", пее Костя.

"Тази песен е една от многото, свързани с борбата на Украйна за независимост в различни периоди. Ние ги пеехме – тихо, под сурдинка, учехме текстовете един от друг... Разбирате ли – те ни включваха пропаганда по радиото, то буквално гърмеше по целия коридор. А ние тихичко си пеехме нашите песни. Тази конкретно – в миналото, всяка сутрин я пускаха по държавното радио. Тя е неофициалният химн на Украйна. Аз знаех какво точно ще направя, когато ме пуснат на свобода – ще се преклоня пред родината си, ще изпия чаша кафе и докато пътувам, ще изпея тази песен – така и направих", сподели Константин Миргородский.