Затишие пред буря и колко голяма ще е тя

Путин като продукт

Изминаващата седмица безспорно е една от най-странните от началото на конфликта в Украйна. От една страна новините, от разнообразни по-разнообразни, пристигаха от всички посоки и сякаш не ни даваха да си поемем дъх. Поредна руска ракетна атака срещу Киев, ответна украинска атака с дронове срещу Москва, нов пробив на руски националисти в Белгородска област, нов пакет оръжейна помощ за Украйна от САЩ, среща на европейските лидери в Молдова на която Зеленски естествено бе в центъра на вниманието, задълбочаващ се вътрешен конфликт на по-ниските етажи на властта в Русия, в който на преден план отново изпъкваха Пригожин и Кадиров, объркване и дори паника сред главните руски лица на пропагандата и какво ли още не от този род. От друга страна, много отдавна в чисто военно отношение не е имало толкова „постна“ от към активност седемдневка. Сякаш самите бойци, сражаващи се от двете страни на фронтовата линия, си бяха взели почивка, за да следят какво се случва около тях. Разбира се, това не е така, по-скоро става въпрос за затише пред буря, и то голяма, която по-всичко личи предстои да се случи в близко време.

Ако от всичко гореизброеното избера най-главното и го синтезирам в една дума то тя би била отрезвяване. В руското общество, което масово и от много години се намира под въздействието на „военния“ наркотик, постепенно настъпва отрезвяване. Дори и в средите на най-крайните Z-патриоти малцина са тези, които продължават да се самозаблуждават, че „всичко върви по план“, че това е „специална военна операция“ а не реална война, че „загуби няма“ и най-вече че Путин е най-умният и най-далновидният и знае какво прави. Думите на Пригожин за поне 40 хиляди загуби при превземането на Бахмут подействаха като кофа ледена вода на мнозина, които дотогава сляпо се доверяваха на това какво им говорят по телевизора, а многобройните кадри публикувани в мрежата от жителите на превърналата се вече в перманентна военна зона Белгородска област извади от летаргията немалко от тези, за които войната досега беше „някъде там, в Украйна“. За капак на всичко, в излъчващите се на живо главни пропагандни предавания и водещи и гости все по-често изразяват съмнения за способността на Русия да спечели войната, признава се силата на ЗСУ (украинските въоръжени сили) и дори се чуват гласове за това доколко въобще е разумно Путин да продължава да бъде държавен глава. На този фон баш-вагнеровецът Пригожин, който не крие политическите си амбиции, продължава да трупа популярност и даже е започнал да създава свои териториални структури по места. Негов най-гласовит опонент, колкото и да е странно, не е никой от кремълските велможи, а друг солиден модерен феодал – Кадиров – който от много години прави каквото си поиска в Чечня. Историята ни учи, че вътрешни междуособици по време на война са ясен симптом за слаба и най-вече отслабваща централна власт. Много често те са предвестници на бунтове, революции, преврати и дори гражданска война. В конкретния случай вероятните развръзки са толкова много, че няма смисъл да ги изброявам. Каквото и да стане от тук насетне ще бъде доста интересно от медийна гледна точка, а и няма съмнение, че ще влезе в учебниците по история.

Въпросът на който категорично нямам отговор е накъде се е запътило „отрезвяващото“ се руско общество. През изтеклите дни се нагледах на доста клипове на уплашени, оплакващи се и даже плачещи жени и девойки от Москва, Белгород и никому неизвестното до скоро Шебекино. Това което ги обединяваше, бе ясно изразеното чувство на страх, несигурност и липса на каквато и да е защита от централните власти. И докато за московчани въздушните атаки са меко казано неприятна новост, то за белгородчани, и особено за жителите на Шебекино артилерийските и ракетните обстрели са ежедневие и най-вече еженощие.

На снимката: Хора чакат в бомбоубежище в Шебетино по време на обстрел в Белогородска област - 31.05.23

Снимка: БГНЕС

Пореден обстрел в Белгородска област - евакуират децата

От тук насетне следва резонният въпрос – кое е терористична атака и кое е законен отговор? И как да разграничим т.нар. легитимни цели от нелегитимните? И най-вече трябва ли да съчувстваме на хора, които продължават морално и даже материално да поддържат агресията в Украйна? Защото повечето от изказалите се (и изплакалите се) призоваваха Путин и властите не да прекратят безумната агресия, а да ликвидират заплахата, т.е. да изтласкат ЗСУ толкова надалеч, че техните тежки оръжия да не могат да поразяват повече руска територия. Напълно логично, украинците злорадстваха и реплики от рода на „така ви се пада“ бяха най-безобидната част от техните коментари. Трябва ли и ние, особено тези от нас които искрено не харесват сегашното управление в Кремъл, обаче, да злорадстваме? Или пък при всички обстоятелства трябва да останем верни на хуманните принципи и задължително да проявим съчувствие? Защото през април 2022 г., т.е. приблизително месец след като светът узна за руските зверства в Буча, анкета проведена сред жителите на Шебекино показва, че 72% от тях твърдо поддържат провеждането на Специалната военна операция. И в крайна сметка, не е ли Путин логичен избор на едно общество трайно заразено от войнствен империализъм и мания за собственото си величие? Защото можеше да се казва Петров, Иванов или Шемякин и пак да върши и да говори същите неща. И въобще възможна ли е (в дългосрочен план) депутинизация на общественото съзнание в Русия?

Ситуацията на фронта след Бахмут

На фронта реално не се случва нищо запомнящо се. От доста време не е било толкова „тихо“. Причините за това са две – ЗСУ и руската армия. Първата, очевидно, е на финалната права в подготовката на голямото контранастъпление, за което говорят всички. Според различни авторитетни чуждестранни източници, украинците са получили всичко (или почти всичко), което са пожелали, за да могат преминат в настъпление. Високопоставен американски генерал даже открехна вратичка към една от най-строго пазените военни тайни заявявайки, че в Киев вече му били показали някои детайли от предстоящата атака и той бил наистина впечатлен. По всичко личи, че в момента генерал Залужни (главнокомандващият ЗСУ) и щабът му изкусуряват последните „дребни детайли“.

Именно в такъв момент на кратко затишие, когато можем поне за малко да си поемем дъх преди вниманието ни отново да бъде въвлечено във вихрушката на събитията, може да бъде оценен целият замисъл на Залужни да отбранява Бахмут дотогава докато има и най-малката възможност за това. Защото едно е да подготвяш контраофанзива, когато противникът ти те притиска отвсякъде и се чудиш коя дупка на фронта да запушиш по-напред и съвсем друго е да се готвиш за настъпление при относително спокойствие и на-вече когато си успял да изтръгнеш инициативата от ръцете на врага.

Самото „изтръгване“ на инициативата стана постепенно, сякаш даже незабележимо, след като ден след ден украинците нанасяха тежки загуби в жестоките улични боеве на атакуващите ги на вълни руснаци. Бахмут, Соледар, Маринка, Авдеевка и Ухледар неусетно се превърнаха в гробници на руската офанзивна мощ, в тресавище в което войските на Путин буквално затънаха. И всичко това се случи защото по стар съветски обичай в Кремъл загърбиха основополагащия принцип на военното изкуство („Унищожи армията на противника!“) и се фокусираха изцяло върху превземането на някакви си полуразрушени градчета, за да има с какво да се похвалят по телевизията. Само за Бахмут от руска страна бяха дадени поне 40 хиляди жертви (а вероятно и повече), които ако разделим върху завоюваната площ ще получим едно от най-кървавите сражения в човешката история.

Към големите успехи на военното ръководство в Киев безспорно трябва да причислим и факта, че успя да съхрани внимателно подготвяните стратегически резерви да не бъдат „смлени“ в месомелачката Бахмут. Вероятно Залужни и офицерите му неведнъж са се изкушавали да хвърлят в боя грижливо подготвяните щурмови бригади, но в крайна сметка те си останаха в тила заедно с получените с цената на толкова дипломатически усилия танкове „Леопард“ и „Челинджър“ и сега ЗСУ разполага със свеж ударен „юмрук“, който в най-скоро време ще се стовари с цялата си мощ върху окупаторите на неизвестен все още участък на фронта.

Ескалация на нападенията преди украинската контраофанзива

Като заговорихме за свежест е време да обърнем внимание и на другата причина за относителното спокойствие на фронта – руската армия. В момента тя прилича на боксьор, когото са изнесли от ринга след тежък мач и след това са проснали на пода на съблекалнята, където му изливат кофи с вода, бият му шамари, поднасят към носа му амоняк и въобще върху него се извършват всички онези добре познати процедури целящи да го върнат в съзнание. Най-лошото което обаче може да се случи на една армия не е поражението, загубите или неизпълнението на поставените задачи, а загубата на инициативата. А в момента въоръжените сили на агресора се преминали към отбрана по целия фронт, т.е. са загубили не само локалната (тактическа) инициатива, но и глобалната, т.е. стратегическата. От тук насетне те само ще се оглеждат и ослушват дали започващият обстрел не в същност началото на шумно анонсираната голяма украинска контраофанзива.

А че нейната подготовка е вече към края си можем да съдим дори и по факта, че през последните 2-3 седмици станахме свидетели на невиждана по своите мащаби война срещу руската логистика както в непосредствена близост до линията на фронта, така и в дълбокия руски тил. Тази логистична война има вече и своята нова „звезда“ – британските крилати ракети със самолетно базиране Storm Shadow, които носят бойна глава натъпкана с почти половин тон експлозиви. „Сянката на бурята“ (както би трябвало да се превежда наименованието на ракетата) се оказа особено ефективна срещу солидни административни и промишлени сгради традиционно използвани за военни бази и казарми. И най-важното – всеки удар на „сянката“ се нанася в удобно подбран момент, когато тези сгради са пълни. Така бе взривено зданието на някогашната академия на МВР в Луганск (с неизвестен брой пострадали), както и два обекта в Мариупол, които погребаха под руините си съответно около 200 и 250 руски военнослужещи.

Вероятно някои от вас ще се запитат как украинците постигат такава точност, при условие че ракетите се изстрелват от поне 200 км разстояние. А също и как разбират кога в сградите има персонал. На първото бих отговорил с напомняне, че Storm Shadow принадлежи към класа на високоточните оръжия и подлежи на прецизно насочване по електронен път. Не случайно и цената на една ракета е подобаваща (около 2 милиона брит. лири). Що се отнася до второто, то отговорът е прост – във всички окупирани територии ЗСУ разполага със свои информатори (реално - направо гъмжи от тях) и така в Киев във всеки един момент знаят какво се случва на точно определено място. Руснаците, по стара своя традиция, веднага започна да се хвалят как вече са свалили едва ли не десетки Storm Shadow, но най-вероятно това са само хвалби, защото преди дни украинският министър на отбраната Резников заяви, че всички изстреляни ракети на 100% са поразили целите си.

Към логистичната война се отнасят и атаките срещу други важни руски обекти. В началото на седмицата с дрон бе ударен пореден руски нефтопреработващ завод в района на Краснодар, недалеч от кримския мост. (Това се случи само дни след като по централната руска телевизия устатият генерал Гурульов се похвали, че рафинерията била охранявана като „непристъпна крепост“.) В петък, 2 юни, пък бяха поразени инсталации в пристанището на Бердянск, вероятно отново с ракети Storm Shadow.

Дори и бегъл поглед върху някоя карта показва, че всички атакувани обекти, били те бази, складове, пристанища или заводи, се намират в един сравнително неголям район в близост до Азовско Море, което навежда на мисълта къде най-вероятно ще се проведе бъдещото контранастъпление на ЗСУ.

Ракетно безумие

И ако удари срещу обекти, обслужващи войскови части се считат за нещо напълно приемливо и даже логично по време на война, то нищо подобно не може да се каже за постоянните атаки, най-вече руски, срещу населени места и жилищни райони, на които ставаме свидетели през последните дни.

Дете е сред жертвите на поредните руски удари срещу Киев

Те не само се считат за неуместни от човешка гледна точка, но и чисто юридически попадат в категорията на военните престъпления. И въпреки това, се провеждат отново и отново, с някаква направо ужасяваща цикличност. Целта им, разбира се, е пределно ясна – да се сломи духът на обикновените граждани, да се пречупи волята и търпението им, да се накара да принудят управниците си коленопреклонно да молят за мир. Историята, обаче, показва, че т.нар. тероризиращи атаки, рядко, да не кажа почти никога, не са достигали целите си. Великобритания не се огъна пред Хитлер нито през 1940 г., когато той я нападна с вълни от бомбардировачи, нито през 1944 г, когато постоянно я атакуваше с ракетите-бомби Фау-1 и Фау-2. Така ще бъде и в Украйна в наши дни, където никой няма намерение да пада на колене.

„Ракетната“ седмица на Путин започна в ранните часове на понеделник, 29 май, когато срещу Украйна от различни точки бяха изстреляни до 40 крилати ракети и 35 дрона. Украинската ПВО свали, съответно 37 и 29 от тях. От тогава насетне всяка нощ, а понякога и през деня, руснаците пускаха някаква комбинация от дронове и ракети, като всеки път тяхната бройка и последователност варираха. По всичко личи, че отчаяно търсят някакви пролуки в украинската противовъздушна отбрана, но все не успяват да ги намерят. Особено впечатлява ефективността на ПВО-то в района на Киев, където с изключение на два дрона всичко останало бе свалено. Изключителен успех бе постигнат в малките часове на 1 юни когато комплексът „Пейтриът“ унищожи всичките десет ракети „Искандер“ стремително приближаващи се към украинската столица, седем от които бяха „невъзможните“ за прихващане балистични.

Напълно логично, работата на защитниците на украинското небе предизвика само възхищение и адмирации по цял свят, както от обикновени хора, така и от видели две и двеста военни експерти. Разбира се, отново имаше жертви и разрушения и то не заради преки попадения, а заради парчетата на свалените ракети, които валят като истински метален дъжд отгоре. Не мина и без поредният сблъсък между Зеленски и кмета Кличко, чийто корени трябва да се търсят още в месеците преди войната. Конкретен повод за поредния „рунд“ даде нелепата смърт на младо момиче и нейната майка по време на атаката на 1 юни, които загубиха живота си просто защото бомбоубежището, в което се опитваха да се укрият, се оказа залостено. Още същия ден Зеленски на два пъти публично нападна Кличко (единият път лаконично заяви, че „ще последва нокаут“), а прославеният боксьор на свой ред обвини районната администрация. В дългосрочен план казусът с бомоубежищата бе решен с наредба те да бъдат отворени постоянно, а сблъсъкът между двамата влиятелни мъже вероятно ще продължи на президентските избори догодина. И докато към момента вторият мандат на Зеленски изглежда в кърпа вързан, то ако политическите амбиции на Кличко поне малко се доближават до спортните му навремето, то аз няма да сбъркам като прогнозирам, че след време именно той ще се възкачи на „трона“ в Киев.

Когато няма реални успехи в тоталитарна държава, то на преден план излизат мнимите. Така бе в Русия и този път. След като нито една от техните ракети изстреляни по посока на украинската столица не достигна целта си, то бе задължително да се измислят все пак някакви „попадения“. За пореден път „някакъв“ си там „Кинжал“ бил улучил „Пейтриът“ (нищо че последният не е някакво си единично изделие, а цяла комплексна система, чиито пускови установки се намират на доста километри една от друга). Черешката на тортата, обаче, бе „новината“ съобщена лично от Путин за това как бил поразен „щабът на военното разузнаване на Украйна“. Услужливи пропагандатори на „сочна“ държавна издръжка даже уточниха, че сред загиналите имало 36 натовски офицери, сред които цели „22 офицера на британското разузнаване, 8 офицера на френското разузнаване и 2 офицера на германското разузнаване“. В случай, че се чудите доколко е вярна тази информация още от сега ще ви кажа, че в нея няма и грам истина. Първо, както вече беше споменато по-горе, НИТО ЕДНА руска ракета не е достигнала целта си в Киев напоследък. Второ, местонахождението на сградата на военното разузнаване е добре известно на киевчани и от там даже разпространиха кадри как тя си е цяла-целеничка. Освен това съм уверен, че толкова офицери на чуждестранни разузнавания биха се събрали в едно помещение само ако се провеждаше конгрес. Или пък оргия.

Миналата седмица вече дискутирах въпроса с руската пропагандна машина. За момента не бих желал да се връщам към него, но все пак ще кажа още една-две думи по темата. Например, че Москва напоследък избълва толкова много лъжи, че не само народонаселението, но даже пропагандистите с най-висок ранг вече им вярват. Т.е. налице е някаква колективна шизофрения, при която мозъкът на отделния човек може да функционира, само ако продължава да произвежда нови и нови небивалици. Започвам също да се притеснявам, че понеже фабриката с лъжите работи от толкова отдавна, то може да се окаже че проблемът вече не е само психологически, но и генетичен.

Новата реалност

Украинският отговор на серията от терористични атаки не закъсня и бе доста по-решителен от друг път. Първо във вторник, 30 май, Москва бе атакувана отново с дронове, но този път масово. Броят им варираше в зависимост от източника – от 8 (в руските официални медии) до 25-30 (в социалните мрежи). Въпреки, че дроновете реално не предизвикаха никакви щети (повредени бяха фасадите на три жилищни сгради) и не причиниха жертви (двама души потърсиха медицинска помощ) те създадоха толкова много хаос и паника в многомилионния град, че московчани със сигурност няма да забравят скоро въпросния вторник. Руската страна побърза да обяви случилото се едва ли не за непровокирана атака срещу цивилни, но реалната цел на дроновете бе друга – казармите на незначително, от военно гледна точка, инженерно поделение в покрайнините на столицата. По една „случайност“ то се намира недалеч от главната резиденция на Путин в богаташкото предградие Рубльовка. Ако търсим някакво скрито послание, то то би звучало примерно така: „Можем да се доберем до теб, Путин, и до всички вас. Това бе само пробна атака. Следващият път ще бъде много по-сериозно.“

Два дни по-късно, на 1 юни, частите на въоръжената руска опозиция за пореден път пресякоха границата на Украйна с РФ в Белгородска област, като този път напреднаха към града не от югозапад, а от юг. Лоялните на Путин сили би трябвало вече да са по-подготвени, но за пореден път се оказаха неспособни отблъснат набега. Неголемият (до 100 души), но въоръжен до зъби отряд се придвижи с почти светлинна скорост на север и бе спрян едва когато достигна покрайнините на 40 хилядния град Шебекино. Моментално се завърза престрелка, като и едните и другите руснаци не си поплюваха и активно използваха тежки оръжия. В резултат на престрелката тук и там пламнаха сгради, пострадаха до 12 от местните жители, градската администрация започна да изгаря документи, а практически целият град бе принуден да се евакуира по бързата процедура.

Обикновено в такива моменти на сцената ненадейно се появяват мародерите. Така беше и този път. Под съпровода на експлозиите и картечните откоси любителите на чужди вещи и имущество нахлуваха необезпокоявано в празните апартаменти и магазини и отнасяха със себе си всичко, което им хареса.

Трудно е да се каже кога за последен път известният най-вече с макаронените си изделия неголям град е преживявал нещо подобно. През Втората Световна Война? През Гражданската? Още повече въпросителни, обаче, предизвиква реакцията, или по-точно – отсъствието на такава у руските официални власти. А от началото на Специалната Военна Операция са изминали едва някакви си 463 дни.

Чуйте последните новини, където и да сте!
Последвайте ни във Facebook и Instagram
Следете и канала на БНТ в YouTube