Самозапалването - акт на отчаяние или на надежда да бъдат чути?

От началото на протестите Димитър Димитров е четвъртият мъж, който се самозапали. Тази зловеща статистика за толкова кратко време вече говори за модел на поведение. Потърсихме гледната точка на един психиатър за това какви са причините да се прибегне до изключително мъчителния акт на самозапалването.

Самозапалването не е непременно акт на самоубийство. Особено в тези дни на изявено недоволство. Самозапалването и в четирите случая говори за добре обмислено решение и организираност.

"Мисля че това не е импулсивен акт. За да организираш по този начин самозапалването си публично на определено място в определено време предполага някаква организация", коментира трагичните събития психиатърът Владимир Сотиров.

А за причините - можем само да предполагаме. Траян Петров от Велико Търново, Пламен Горанов от Варна, Венцислав Василев от Раднево, Димитър Димитров от София - различни възрасти, професии, ситуации. Но между тях безспорно има приемственост.

"Вероятно са били насърчени един от друг да използват този метод, защото някак си става ясно, че той върши работа", добави Сотиров.

Посланието стига до всички ни и става ясно, че този метод е много ефективен за предаването на послания. "Да, много ярък, но много категоричен и всички обърнахме внимание на тези случаи, и всички мислим за тези случаи", обясни още Сотиров.

И самозапалването в тези случаи не e акт на пълно отчаяние. Пред всички, в центъра, пред Общината или Президентството - това е по-скоро отчаяна надежда.

"Очевидно имаш някаква надежда, че от това ще има смисъл, това ще свърши работа и другите ще могат да те чуят, така да се каже", допълни психиатърът.

А това означава, че години наред тези мъже са се чувствали невидими и безгласни. И в битките или дори във войните, които са водили с институциите, нормите или статуквото, са били сами. А когато воюваш сам, вероятността да прегориш е изключително голяма.