Не съм виждал Теди от завършването. Знаех, че учи във Великобритания и то в училище по актьорско майсторство, но когато чух, че се е преместила в Индия и работи там, ми стана ясно, че няма по-подходящ човек, който да ви представя в тази рубрика.
В моите представи Теодора Чингарова освен приятелка, с която гледахме и коментарихме Оскарите, е и актрисата, която докато учехме в гимназията, се превъплъти в ролята на Хенриете Искариотска - майката на Юда, в постановката “Последните дни на Юда Искариотски”. Младо момиче в ролята на изстрадала майка, което с играта си успява да те вцепени. Още тогава знаех, че има бъдеще като актриса, но… тя ме изненада.
Отидох в училище по актьорско майсторство в Борнмът, Великобритания. Там учих 3 години. Третата година осъзнах, че от мен актриса няма да стане.
Проблемът? Актьорската работа пред камера изисква стоическо търпение.
Актьорът на снимачна площадка е нещо страшно. Ти седиш и чакаш някой да благоволи да дойде да те викне и повтаряш нещо 72 пъти, което в началото обикновено си е голяма тъпня, защото никой няма да те вземе да играеш до Мерил Стрийп. Така че трябва да си третият пингвин в реклама на Sainsbury’s (британска верига супермаркети - б.р.) примерно. Казах си, че това няма как да се случи.
А кога го разбра?
Още по време на ученето. Стана ми ясно какво ще се случи и си казах “Не, това няма как да стане”. Между втората и третата година в университета, се върнах в България през лятото и направих един стаж в Бояна като асистент-режисьор. Разбрах, че аз трябва да съм зад камера. Защото всичко трябва да зависи от мен. Реших, че най-добрият ми вариант е да стана продуцент. След университета се преместих в Лондон и започнах да работя като постпродуцент. Правихме телевизионни шоута, риалитита, реклама, за кралицата правихме разни неща, каквото се сетиш.
Какъв беше първият ти проект там?
Първият ми проект беше документален филм за жени убийци, повечето убили мъжете си. На мен ми беше доста интересно.
А какво научи от работата си върху тази история?
В личен план няма да ти кажа, защото за в бъдеще мога да използвам тези неща (смее се). А иначе осъзнах, че постпродукцията е скучна. Работа зад бюро е, много телефонни обаждания, но физически нищо не правиш. Да, монтажистите правят магия. Те могат да променят това, което си снимал, до такава степен, че да не можеш да си го познаеш като режисьор след това. Монтажистите са много ценни. Дори да си имал някакъв проблем докато си снимал, ако имаш добър монтажист, той може да обърне проекта и да го направи наистина качествен. Но аз исках повече екшън и реших, че трябва да се върна обратно към продукция.
Как изглеждат обаче плановете към сегашно време?
В момента съм се заровила в много документации, тъй като си отварям моя собствена продукция. Минавам през 1000 документи, подписи, декларации. Правя уебсайт, лого. На 300 места съм едновременно. Ама е за добро май (смее се).
Как обаче стигаш от Лондон до Мумбай? Отговорът е кратък, но красноречив - с любов.
;
Сушуант
Така се стекоха нещата, че преди да направя стажа си в Бояна между втората и третата година, се обадих на една моя позната там. Казах ѝ, че искам да се включа да помагам за няколко месеца. Тя ми каза: "Виж, има два варианта - единият е френски сериал. Става въпрос за правата на гей общността във Франция, малко е странен, но на теб много ще ти хареса. Режисьорът е много добър. Актьорите са много известни. Другият ти вариант е един индийски блокбъстър, за който ние нищо не знаем, но ако искаш" (смее се). Затворих телефона, обсъдих го с близките ми, те ми казаха: "Ама ти луда ли си, отивай във френския сериал, там ще създадеш контакти. А и е сериал, ще продължи дълго време, ще имаш работа". И аз отговорих: "Да, разбира се, няма какво да го обсъждаме". И се обадих аз на моята позната и й казах: "Веси, аз ще взема индийски блокбъстър" (смее се). И на всички им падна ченето.
Но първоначално Теодора започва да съжалява за спонтанно взетото решение.
Озовах се на снимачна площадка с 300 индийци, които ме гледаха много странно.
В този момент какво знаеше за Индия?
Нищо, ама абсолютно нищичко. Аз дори не съм гледал тези сериали, които са популярни в България.
А това ли беше в основата на решението - интересът към непознатото?
Не, нямаше нищо в основата на решението ми. Нямам представа защо беше взето това решение (смее се). Аз харесвам много французите, харесвам тяхното кино, логичното нещо беше да тръгна към техния сериал. Но какво ме накара да избера индийския блокбъстър не знам. И аз съжалих. В момента, в който отидох на снимачната площадка, си казах: “Ей тука ще си умра”. Посрещна ме първата режисьорка от българския екип - Катя, която е страхотна, и още от вратата и тя, и продуцентът на въпросната продукция ми казаха: "Ми тука не знаем на какво можем да те научим точно, но можем да ти покажем как не се правят нещата."
На снимачната площадка установих, че има огромна пропаст между индийския екип и българския екип. Индийците си правеха тяхното нещо, българите също. И въобще хаосът беше пълен. Освен това никой не ми говореше, просто стояха и ме зяпаха. И аз още на първия ден си казах: "Като правиш глупости, айде сега да те видя".
Но на втория ден техният асистент-режисьор дойде и ми каза: Здравей, аз съм Сушуант, ти как се казваш?
На следващия ден с него излязохме и не спряхме да излизаме до края. Паснахме си. До такава степен, че не съм спала месец и половина. Излизахме, цяла вечер навън. Говорим, говорим, говорим. На сутринта ставаме и отиваме на снимки. Спали сме 1 час примерно.
С него си паснахме страшно много, завързахме една любов, която, разбира се, трябваше да спре, когато той си тръгне. Защото аз съм умен човек с приоритети и знам, че това няма да проработи за мен. И… това нещо не спря (смее се).
Аз бях в университета, после работех в Лондон, бяхме във връзка от разстояние около 2 години. През това време не сме се виждали. Говорихме си постоянно онлайн. Всички ми казваха, че съм ненормална. Аз също знаех, че съм ненормална. Но нещо в мен ми каза, че това е моят човек и аз не го пуснах.
След две години и половина той дойде в Лондон. Двамата седнахме, обсъдихме го и решихме, че трябва да сме заедно - дали в Европа или в Индия, но трябва да сме заедно. Понеже той работи от много години в индустрията и нещата при него се бяха развили повече като кариера. Щеше да е егоистично да му кажа: "Я, зарежи всичко и се премести в Лондон". И затова казах: "Добре, аз ще се преместя".
;
Пътят към Индия
Как летя до Индия?
Заминах през май 2017 година. Не бях летяла извън Европа никога. Най-дългият ми полет е три часа до Лондон. Това е. Аз съм ужасена. Мразя да летя. Страх ме е до не мога да опиша каква степен. И изведнъж аз трябва да се кача на полет от София до Амстердам. И после от Амстердам трябва да летя 9 часа до Мумбай.
С него ли летя или сама?
Сама! Бях се подготвила емоционално, че някак трябва да преживея тези 9 часа. Настроила съм се. Всичко точно. Събрала съм смелостта и силата и съм готова да се кача от Амстердам. И в този момент ми отменят полета по някакви технически причини и аз трябва да прекарам нощта в Амстердам. Прекарах аз тази нощ, през която всяка клетка, в която бях насъбрала смелост, се изгуби.
На другия ден тръгвам към самолета. Говоря с майка си, качвам се в самолета и губя ума и дума. Започвам да рева неутешимо. Почервеняла като домат. Нищо не мога да кажа, нищо не ми се разбира. Стюардесите изпадат в шок и ужас. Не разбират защо рева. А аз просто съм ужасена, че ще умра в този полет. Дадоха ми портокалов сок, сложиха ме да седна. Преместиха ме възможно най-напред. През две минути идваше стюардесата да ме пита дали съм добре.
Стигам до Мумбай. Земята е под колелата на самолета. Всичко е точно. Излизам от самолета и си слизам по стълбичките към автобусчето. Става опашка, тъй като всички си мъкнат багажа. Индийките са със сарите и трябва да ги наберат нагоре, за да слязат по стълбите. И аз съм на върха на стълбите и ме удря една топла вълна, която никога не съм изпитвал. И си казвам: "Наистина ли ще заседна точно тук, пред двигателя на самолета, за да ми духа топло?" Слизам няколко стъпала надолу, но двигателят продължава. Отне ми още малко време и осъзнах, че никакъв двигател не затопля, а това е въздухът. Той си е такъв… навсякъде.
;
Без ленти и маркировка
А какво друго първо ти направи впечатление, освен че е топло?
Излизам от летището и там някаква тълпа, каквато никога не съм виждала през живота си. Страшно много хора. Ти не виждаш нищо пред себе си, защото е пълно с хора. А аз съм кацнала посред нощ. Взех си багажа, минах около 40 опашки. Разбира се, Сушуант, човекът, с когото съм избрала да прекарам живота си... е закъснял.
Аз, след цялото това нещо, излизам и трепераща запалвам цигара. И изведнъж 30 глави се обръщат към мен и ме гледат все едно съм им откраднала първородния син. Сушуант идва, прегръщам го, всичко наред. Питам го какъв е проблемът. И сега оказа, че в Мумбай не можеш да пушиш, където си поискаш, само в някакви определени места.
Но както и да е, излизаме от летището и пътят към Мумбай е със светлини, палми, чувстваш се все едно си в Лос Анджелис. Този път свършва. Ние влизаме в магистралата и на мен ми пада ченето. В 3:00 през нощта на магистралата има задръстване като на “Цариградско шосе” след катастрофа в 17:30. И това можеш да го утроиш. И гледам, пътищата са тесни и нямат ленти. Лентите се образуват на база “колкото може да побере”.
Има ли маркировка?
Не, за какво да има маркировка. Това си е загуба на пари. Повечето светофари не работят, ти за маркировка питаш (смее се). Иначе магазините им са много странни. Те имат едни малки будки, които наричат “medical”. Те не са аптеки. В тяхната аптека се продават перилни препарати, шоколади, можеш да си купиш хляб, всичко, което се сетиш. И повечето работят 24/7.
А при хората какво те изненада?
Много мили хора. Но в ежедневието си не точно. Нямат навика да се усмихват, “благодаря” и “приятен ден” няма. Първият път като поръчахме храна, доставчикът идва и ми дава пицата, при което аз му казвам “Благодаря, хубава вечер!”. И той седи и ме гледа, въобще не разбира какво и защо му го говоря. Другото нещо е, че те нямат особен респект към личното пространство. Ако например си някъде на опашка и си решил да оставиш, и 5 сантиметра на човека пред теб, значи не си на опашката. В тези 5 сантиметра ще се навре със сигурност още някой. Но аз не мога да ги виня хората, защото просто няма място. Има твърде много хора. Мумбай е 20 милиона.
Колко време ти отне да се адаптираш?
Две седмици. Но аз съм отворен човек. Утре може да ме заведеш в Зимбабве, ще е същото.
;
Индия за начинаещи
;
;
Работата, езиците, проблемите
Три месеца след пристигането си Теодора започва работа като асистент-продуцент в компания за реклама.
Върху какви проекти работеше?
Първата ми продукция беше за една банка. И аз бях нещо като асистент-продуцент и асистент-режисьор, защото не знаехме още къде принадлежа. Занимавах се с момичетата от костюмите, с актьорите и с режисьора главно, който беше прекрасен. Той видя, че мога и ми даваше да покажа колко повече мога. Допитваше се до мен. Завързахме приятелски отношения с него. Така видях повече неща.
Започнах да влизам в продукцията, което беше мисия невъзможна първоначално. Защото повечето хора от продукцията - осветители, грим, асистенти - те не говорят английски. Което значи, че аз трябва да говоря хинди. След втория, третия проект намерих някакъв начин да комуникирам с тези хора през асистент. Имахме асистент, който говореше английски, и аз през него давах задачите, които трябва да се свършат.
Първият ми проект беше сравнително голям, след това се върнах на няколко по-малки - за бижута, сладолед. На тази фотосесия за сладоледа всички изпаднаха в шок, защото никой не можеше да намери подходящи ягоди, а фотографът беше много съсредоточен върху тях. И на следващата сутрин, аз излязох сама, три часа преди снимките, и обиколих всички възможно пазари, които знаех. И му донесох четири торби с ягоди, които бяха перфектни. С такива малки стъпки се отворих и вече нямаше какво да ме уплаши. Говоря на всички на хинди, без значение какви глупости казвам.
В Индия официалните езици са хинди и английски, но признатите са 22.
В Индия не говорят масово английски, така ли?
Много малко хора говорят английски. И то хора, които са по-високопоставени като ранг. Но освен английски, има и хора в Мумбай, които не говорят хинди. Те говорят марати. Това е другият проблем в Индия, те имат много езици. Много е трудно да се оправиш.
Забелязва ли се разделението в различните слоеве на обществото по улиците?
Да, личи си по облекло, по бижута, по начина на транспорт, принадлежностите. Ще видиш например момче, което бута количка със зеленчуци и веднага ще разбереш от коя класа идва. Пропастта между тях е огромна.
Ти как си ги разделяш?
В моята глава има долна класа и горна класа, която се дели на по-долна и по-горна. Семейството, в което живея например, е по-долна горна класа. Шефът на съпруга ми пък, който е известен режисьор, е по-горна горна класа.
;
А напрежението между различните религии усеща ли се ежедневието?
Усеща се, но някак си небрежно. Те имат много голяма история на проблеми между хинди и мюсюлмани. Самият факт, че са до Пакистан и са постоянно в някаква война, ако не активна, то вербална. Ако влезеш в интернет и гледаш една емисия на новините в Индия, ще го видиш много добре.
При напрежение, каквото има сега покрай Кашмир, ангажирани ли са всички хора, интересуват ли се?
Да, обсъждат се тези теми. И всеки го приема лично. Въпросът с Пакистан е личен. Независимо дали говориш с индиец, който се интересува от политика или не, проблемът с Пакистан е личен. Проблемите с Кашмир и Джаму никога няма да се решат, защото аз знам как говорят. Те вярват, че пакистанците имат лагери за трениране на терористи. Аз не мога да кажа дали е така или не, не съм достатъчно запозната. От границата с Кашмир влизат терористи и се разпръскват из цяла Индия.
Мит ли е мръсотията в Индия?
Мит е от гледна точка на това, че ако не си бил в Индия, не знаеш какво е - независимо какво си чувал и какви снимки си виждал. Аз в момента живея в един комплекс, който има 5 сгради. В него има детски площадки, градинки. Прекрасно направен, с градинки, светлини и т.н. Когато стъпиш извън комплекса, нещата рязко се променят. Виждаш хора, които работят буквално в канавка, пълна с боклуци. Той има да кажем някаква сергийка и продава някакви неща. И ти се чудиш: "Добре де, ти работиш тук, не те ли дразни, не ти ли идва на акъла да го събереш?" По същия начин и един голям магазин, който очевидно е развит бизнес, не е от вчера. В същото време пред него е една голяма кочина и те няма да го съберат. Или караш по пътя и в един момент стигаш до едно сметище, което е по средата на улицата.
Виждам, че се опитват да направят нещо по въпроса. В Махаращра пластмасата вече е забранена - торбички, вилици, лъжици, сламки и т.н. Това драстично намалява пластмасата като проблем. Но в същото време ще отнеме години.
Иначе съм била в много къщи - от всякакви касти, във всички класи - горна, долна. Умишлено не казвам средна, защото аз нея просто не съм я виждала. Просто в долната класа има няколко подкласи, които за мен пак са си ниски. Това все е бедност. Едната е трагична като нямаш къде да живееш, другата е имаш къде да живееш, но пак едва-едва свързваш двата края. Но съм била в много къщи и вътре е наистина подредено. Подредено, чисто. Това за мръсотията навън за мен си е начин на мислене - аз това не мога да го изчистя, а и дори да го изчистя след 5 минути пак ще е същото.
;
Чувстваш ли се сигурна?
Да, в Мумбай нямам проблем. Нашият район е окей. Прибирала съм се от работа в 2 през нощта, сама с рикша. Аз пътувам само с рикша. Предпочитам рикша пред кола. Колата можеш да я заключиш отвътре, рикшата - не. Ако нещо се случи, не дай си Боже, аз мога да скоча в движение. А и Мумбай никога не спи, аз където и да съм, винаги има хора. Няма случай, в който в 2 часа през нощта да вървя по алея и да няма хора.
А не ти ли идва в повече този шум понякога?
Не, с това се свиква. Но има хора и хора. Аз имам познати, които не могат да оцелеят тук. Те дойдоха, видяха и каза “Никога повече”. И аз го разбирам това. Индия е така. Или идваш, казваш си “Обожавам го” и започваш да се връщаш пак, или е “Не, благодаря!”.
;
Свободното пространство и навалицата
Къде е вкъщи?
Толкова много места направих вкъщи, докато пътувах. Но в момента са две вкъщита - Индия и България.
А какво ти липсва от България?
Пространството. Като се прибера в България, имам чувството, че един товар е паднал от плещите ми. Първоначално като кацнеш в България, излезеш от летището и се огледаш, няма хора. София започва да ти прилича на призрачен град.
А какво ти липсва от Индия като си в България?
Шумът (смее се). И че постоянно нещо се случва, всеки ден има нещо различно, ежедневието тук никога не е монотонно. Може да правиш едно и също, но днес ще го усетиш по-различен начин от вчера. Докато в България като се прибера, имам чувството, че нищо не се случва.
Кое е любимото ти място за почивка?
България. Особено напоследък. Като се прибера в България мога да релаксирам най-добре.
Кое е мястото, което си посетила, но си усетила като най-далечно от себе си?
Ченай, въпреки че Лондон също не ми повлия изобщо добре. Даже бих казала Лондон. Защото в Ченай никога не съм сама. В Лондон се чувствах много сама, въпреки че двама от моите най-добри приятели бяха там. Имах съквартиранти. Но въпреки това душевно не се разбрахме с този град.
Коя е мечтаната дестинация?
Нова Зеландия.
Липсва ли ти сцената?
Да, много.
Не си ли казваш: Защо не опитам пак?
За сцената - да. Ако някой ми предложи да играя на сцена, бих играла. Но иначе задължително съм зад камера.
Какво е свободата?
Свободата за мен е една мечта, която имам и към която се стремя. Един ден да имам възможността да си отворя един собствен театър, който да прави едни гранд продукции, да харчи страшно много пари и да не прави никакви (смее се). Както всеки театър. Мечтата ми е да имам едно скъпо хоби и свободата за мен е, когато достигнеш такъв етап, че можеш да си позволиш да правиш каквото обичаш и да не искаш нищо в замяна, дори пари.
;
Джайпур
В Джайпур прекарах един месец. Правихме една фотосесия за компания, която произвежда всички неща за Fabindia. Те правят керамични купички, чинии, чаши, много интересни дизайни, мебели, дрехи. Производителят реши, че иска да си отвори собствен бизнес. И ние се заехме да направим цялата фотосесия за сайта. Трябваше да наснимаме нещо от рода на 1001 продукта. За всеки един продукт се правеше артбокс с храна, цветя, орнаменти. Бяхме около 30 човека екип и на ден не можехме да снимаме повече от 10-15 продукта.
;
Там ядох много интересни неща. Бях единствената чужденка и не знаеха какво ям. Имаха нещо като иконом, ние снимахме в апартамента на този човек, който е огромен. И той ми готвеше лично всеки ден по три пъти. И всеки ден идваше да ме пита какво ще ям днес.
В Джайпур хората карат ужасно. По принцип в Индия карат много лошо, но там е ужасно. Те карат в насрещното, не дават мигачи, карат изключително бързо. Освен това има крави навсякъде. Ама навсякъде. Те са страшно много и са като улични кучета. Те просто си ходят по улицата. Кравата видимо не принадлежи на никого. Няма човек с нея. Тя си ходи по улицата и ти трябва да спреш. Ще си легнат на средата на пътя, не можеш да й кажеш нищо на тази крава. Но в същото време хората в Джайпур са изключително креативни. Те са много по-цветни, много по-усмихнати. Те наистина са много усмихнати хора.
;
А колко време ти отне да си намериш работа?
Три месеца.
Как премина този процес?
Обаждахме се на много хора, с които Сушуант е работил или родителите му са работили. Аз си говорих с тях, поддържахме си връзка. При положение, че не съм била в Индия, те не бяха много сигурни какво мога да правя. Тук хората нямат претенции за това, къде си учил и каква диплома имаш. Или с каква оценка си завършил университета. Защото повече не са. Особено в индустрията, в която се намираме.
Наследява ли се работата в Боливуд?
Да, и това е много голям проблем. Много е трудно за хора без връзки да пробият, където и да е. Всъщност това е една от причините, поради която със Сушуант решихме, че искаме да си основем наша компания. Паралелно с нея ще развием един фонд, който да дава възможност на млади таланти, които нямат тази подкрепа. Дали ще е музикант, който има страхотен талант, но няма възможност да запише сингъл или да направи видео към него, или някой, който пише, пише добре, но няма възможност да си публикува книгата, или актьор, който няма никой зад себе си. Искаме да помогнем на такива хора и да им дадем шанс.
Има много голям проблем с хора, които идват в Мумбай да работят. В момента, в който останат без работа за два месеца, те трябва да се върнат обратно там, откъдето са дошли. А понякога това означава много тежък живот, защото в селата е много страшно положението.