В епизод 6 на поредицата "Гостите на Банско Филм Фест", ви срещаме с Дойчин Боянов, един от най-добрите съвременни български алпинисти. През 2004 година изкачва най-високия връх на планетата, Еверест, по северната стена. По-късно стъпва на още два осемхилядника, Нанга Парбат и Гашербрум 1. Атакува К-2 и Броуд Пик, но там стига до подножието на върховете.
Има множество изкачвания на легендарни стени. Привлечен е не само от осемхилядниците, но и от места като Антарктида. Стъпва на някой от континенталните първенци. Как и защо се захваща с катерене и алпинизъм ни разказва самият Дойчин.
"Аз не ги разделям двете. За мен няма алпинизъм без да има катерене. Къде започна тази страст? Вероятно от любопитството, което проявявам към околната среда. От пътешествието, от приключението. Защото всичко това, което изредих е част от алпинизма. Аз започнах сравнително късно, специално с катеренето. В края на гимназията на 17 години. По един доста наивен начин. Защото нямаше от кого в този момент да се науча как се правят нещата. И дори с моите приятели сме ходили да се катериме по един, бих казал, много опасен от сегашна гледна точка начин. Защото ние тогава не умехме нито да се осигуряваме, нито да правим нещата по правилния начин. И реално си давам сметка, че сме могли много сериозно да пострадаме. Малко по-късно срещнах правилните хора. Това беше Атанас Русев от Клуб Екстрем. Запознахме се на връх Мусала. Той тогава водеше един курс и аз по-късно се записах в този курс. И реално тогава за първи път се научих как да се връзвам за въжето, как да поставям осигуровки, да обезопасявам партньор. И всичко както си му е по реда. Така че за мен истинското навлизане стана тогава по-късно", разказа Боянов.
През 1999 година Дойчин Боянов стига до първия си голям връх.
"Това беше Елбрус, да. И той е все още от тази част на наивния ми период, ако мога така да кажа. Защото устремен към така високи върхове, можех също доста сериозно да пострадам. Защото тогава без никаква климатизация много бързо се качихме на този връх. Наложи се дори едно принудително спане да направим на 600 метра под върха. Много беше и приключенски, и интересно, защото успяхме да влезем в Русия без визи. Тогава имаше визи. Дадохме така един дребен рушвет на границата, изразен в няколко долара и две бутилки коняк. С това не ни приключиха проблемите. Напротив, от този момент нататък трябваше да се крием постоянно. Поради тази причина с пристигането в Терскол по най-бързия начин трябваше да напуснем терена, където все още има власти, които проверяват. И така се озовахме на една голяма височина, неподготвени за нея. Едва ли не от морското равнище. Тръгнахме. Помня, че това беше първата ми сериозна среща с височината. И мога да кажа, че въпреки че Елбрус е много лесен от техническа гледна точка, за мен не беше такъв. Човек, когато е в ситуация, там се вкарахме в ситуация. От преумора, от десетки часове изкачване. Ние пристигнахме на едно място, откъдето си дадохме сметка, че няма да можем да достигнем в същия ден върха и да се върнем. И тогава в една ледникова цепнатина решихме да преспим. Помня, че от дълбока умора започнах да се унасям и да заспивам. Някак си съм се мобилизирал вероятно в този момент. Но така или иначе, много сериозна среща с висока планина, с оскъдна подготовка, информация дори. От моя страна не бях много добре се подготвил. Мога да кажа, че след това вече започнах доста по-внимателно, доста по-методично, доста по-мнително да подхождам към всичко, което предстои. И за мен голяма част от успехите ми ги имам именно на това подозрение, което съм запазил и до днес", върна се в миналото алпинистът.
В алпинизма, колкото и да са противоречиви тези състояния, гонейки приключенията, екстремните усещания, адреналина, същото време мъдростта е толкова важна, за да стигнеш и да се върнеш.
Питаме Дойчин как се балансират тези две неща?
"Винаги се опира до правилна преценка. Въпросът е как стигаш до тази правилна преценка. От една страна ти трябва да го имаш този опит. От друга страна е нормално да възникне въпроса как си стигнал до този опит. Минава се през един период, за който аз ви разказах. И съм щастливец, че в този период имаше много по-подготовени от мен, които разбира се са ме подпирали отляво, отдясно, подпомагали са ме. Не съм бил съвсем наивно по терена да се разхождам, но мога да кажа, че и ми се е разминало. Най-вероятно съм имал и късмет. Докато малко по-късно вече се отказах от този късмет и да разчитам на този късмет. На какво разчиташ? На някаква подготовка. Когато се изкачваме, ние разчитаме на някаква осигуровка, на някакъв клин, на партньора, който е зад нас", призна алпинистът.
Две години след Елбрус идва и сблъсъкът с първия осемхилядник. През 2001 година Дойчин прави опит за изкачване на Броуд пийк. 8047 метра.
"Броуд пик беше реално приключение. Тогава все още, и държавата беше в много тежка ситуация, и хората нямаха пари. Запомнил съм, че заминах с 27 долара. Разбира се, бях успял да събера пари за екипировка, които бях вложил вече. Но поради тази причина трябваше да пътувам с камион до Пакистан, което е близо 8000 км от България. Преминавайки през цяла Турция, целия Иран, почти целия Пакистан, което само по себе си е много велико приключение, но и много тежък път, с много опасности. И тероризъм, и климатични проблеми, и въобще умора от пътуването. Почти по 22-23 часа пътувахме над едно денонощие, и може би само за час сме спирали. С този камион прекарахме екипировката на експедицията. Представете си каква екзотика и през какви места сме минали, докато стигнахме в Исламабад, откъдето се събра целият състав, и отново по земя, покрай река Инт, достигнахме до последното населено място, откъдето започнахме един едноседмичен трекинг, докато стигнаме базовия лагер. Това звучи почти като романтичният период на алпинизма, когато хората са пътували с месеци, докато пристигнат. Пътувахме повече от 20 дни, докато пристигнем до мястото, откъдето започваме да ходим една седмица, докато започне вече пък самото изкачване. Мисля, че около 3 месеца ми отне тази експедиция, защото както се сещате, трябваше и да се върна по същия път. Беше много приятно за мен, но да, там трябваше да се справя и с първото разъчарование. Ние тогава четиримата, които прекарвахме дни наред в штурмовия лагер, упорствайки да се изкачим навърха, всяка вечер бяхме затрупвани от сняг, и дочаквахме следващата нощ с оскъдните ресурси, които имаме, за да направим поредния си опит, отново да се сблъскаме същите проблеми. И така на четвъртия ден ние трябваше просто да се откажем и да се върнем. Това беше и последния шанс за експедицията да продължи. Но опита, който тогава го натрупах, и в последствие вече беше за мен и инерцията, която ме отведе и до Еверест и нататък", продължи той.
През 2004, Дойчин Боянов е част от експедицията до Еверест, която се прави по случай 20- годишнината от първото българско изкачване на най-високия връх в света.
"Първо защото аз считам, че той е по-близко до деветте хиляди метра, той е реално е така, отколкото той е много по-различен поради височината си от другите осемхилядници. И да си изкачиш без кислород на него е много по-различно отколкото без кислородно на някой от другите. Разликата е почти 800 метра и повече. Много тежко спане на много голяма височина, 8300 метра, това е по-високо от девет от осемхилядниците. Прекарани дведенонощия в много лош момент за изкачване на върха попадна моята група, в която бях заедно с Николай и с Христо. Както известно, Христо загина по време на това изкачване. Нещата бяха във всяко едно отношение, бих казал понякога на ръба, дори и от другата страна на границата на това, което човек мога да понесе", призна катерачът.
Следващите няколко години Дойчин атакува 3 осемхилядника. През 2005-а заедно с Николай Петков, с когото много често си партнират, прави опит за изкачване на К2, 8611 метра. Но стига до подножието на върха.
"Аз ги считам осемхилядниците като период от моя живот. Не знам дали е приключил, но като че ли не ме е вълнува толкова много, но следващите са ми вече така доста осъзнати, доста интересни. Следващата година на К2, тя е неуспешна, но за мен е един много голям успех, защото тогава с малкият състав, с който пребивавахме на К2, екипирахме целият маршрут до Ботелнека. С наши усилия. Това е в пъти повече работа. Един път да положиш въжетата, да изнесеш лагера, да се качиш в този лагер, да преспиш. Не е както да тръгнеш само веднъж на готово. От друга страна, поемаш риска от техническите сложности, защото не ползваш осигурен маршрут. Имахме един много малък прозорец, в който въпреки усложняващата се обстановка, направихме своят опит, стигнахме до 8150 с Боян. И тогава беше, може би, най-трудното нещо да се откажем толкова близко до върха, защото залогът беше много голям. Все още нямаше българско изкачване на върха. Ние си въобразявахме, че това нещо се случва с нас, но трябваше много рязко да си го избием от главата, предвид обстоятелствата. Така се оказва, че това беше много правилно решение", добави Дойчин.
През 2006 година Дойчин Боянов отново заедно с Николай Петков комбинират два върха. Първо стъпват на Нанга Парбат, 8125 метра. И веднага след това тръгват за Гашербрум 1. Тогава този връх остава неизкачен, но успехът само e отложен с няколко години.
"Това е, може би, най-яката ми експедиция, ако мога да кажа, защото Нанга Пaрбат е натоварен с много тежка история. Той е и много техничен върх. За мен той превъзхожда К-2 в това отношение и всички останали. К-2 все пак представлява едно директно ребро, докато Нанга Парбат е с много сложен релеф. Прехвърляш се от много стръмно, ледено изкачване в много отвесна почти скална стена, оттам остър ръб, лавиноопасни райони. Много е комплексен като опасности и всичко е по-много. Много е сложен за разчитане къде се намираш в неговия релеф. Но въпреки това с Николай тогава успяхме в един много добър стил да направим това изкачване. Успяхме в един определен момент да не се подадем на изкушението да тръгнем веднага към върха, да преспим още една вечер, да останем още една вечер на 7100, за да съберем така необходимите ни сили, защото в този момент имахме още 1000 метра денивелация. И то е абсолютно неосигурен релеф без нито един метър осигуровка по него. Така че трябваше да бъдем много в кондиция и ние го направихме точно по този начин. Нанга Парбат може би беше така удовлетворението ни от всичко, защото имах възможност повече от час и половина да стоя на върха в едно разкошено време с невероятна яснота. Виждаха се осемхилядниците на Каракорум, виждах река Инд 7100 метра под мен, виждах целият Хиндукуш. Въобще това е като географска точка, много специално на планетата място. След Нанга Парбат нашата основна цела беше да направим премиерен маршрут на Гашербрум 1 по неговата северна стена. Все още няма такъв. Тогава ние успяхме да стигнем до 6500 метра, където прекарахме отново няколко дни в много тежко време. Много хора загинаха на К2 в този момент в опит да се изкачат. На Гашербрум 2 имаше много инциденти. Ние някак успяхме да се съберем, тогава Мусон прехвърли Хималаите и започна да действа на територията на Каракорум и се отказахме от този опит. Това беше поводът в 2009 година да се върнем. Отново се отправихме към този маршрут, но имаше пък тогава имаше други обективни опасности. Изкачихме се тогава хубаво и през японския Полуар. Също много добра експедиция. Много хубаво време се качихме навърха. Успях да прекарам отново тези мигове, които си спомням много приятно", каза Боянов.
Приятелството и сътрудничеството между него и Николай Петков продължава вече много години.
"Ние на тази експедиция на Броуд Пийк, която споменахме, за първи път имахме възможност да работим заедно в една група. Не е без значение кой е до теб. Сега разбира се, аз по някакъв начин, самото негово присъствие и с опита, с който той има, по някакъв начин ме е успокоявало и съм успявал да се реализирам. Впоследствие имахме възможност много да си партнираме. Мога да кажа, че имаме изкачвания, на които сме били двамата, без въобще да се обвързваме с въже. Реално, ако с един я се случи нещо друго, наистина си даваме сметка, че другия абсолютно нищо не може да направи. Абсолютно нищо не може да направи. Но самият факт, че го има, че го усещаш като партньор, като някаква подкрепа, е много важно да има такъв човек в този момент. Това е един страхотен импулс. За мен всичките изкачвания и катерения, които съм имал, те са благодарения и на тези хора. Ти го правиш сам, но ако този човек го няма, ти не можеш да се реализираш по този начин. Това е много особена връзка. Тя не знам дали търпи еднозначно и пълно обяснение", продължи разказа си той.
Дойчин и Николай са заедно не само на осемхилядниците, но и на някой не толкова популярни пътъшествия из различните континенти.
"Алпинизмът е приключение. Той не е нещо като да тичаш в кръг на стадиона или да плуваш дължини в басейна само заради физическата наслада от упражнението. Ти се срещаш с хора, пътешестваш, срещаш култури, на различни климатични особености се подлагаш, различен релеф. Всичко е различна провокация към личността и може би затова то е за мен най-великото нещо, с което съм успял да се срещна и ме е привлякло към себе си. Нищо друго не може да ми даде такова удовлетворение. Да отидеш да изкачиш връх в Аляска, какъвто е Денали. Tой се намира отвъд северния полярен кръг. Там въпреки, че е по-нисък, височината се усеща много повече. Температурите са изключително ниски. Климатът е несравним със нищо. От порядъка на -30 градуса в момент, в който можеш да излезеш за щурм на върха или да се изкачваш, в останалото време могат да паднат и много повече. Какво пък да говорим за Южна Америка, Патагония, където са такива буреносни облаци, ветрове или пък за Ливингстън, където няма да спечатля никого, ако кажа, че върховете са 1800 метра високи. Главното било на планината. Но тръгваш от самия океан и се изкачваш планина, в която никой преди това не е бил. По едни върхове, по един сняг и лед, който е формиран по един такъв невероятен начин, че ние на нашата планета нямаме на друго място такива форми, освен на Антарктика. Тогава, когато попаднеш в такъв непознат район, няма информация за него, няма друг опит, виждаш, че нещата не са обичайни от това, което до момента си срещнал, тогава трябва да разполагаш много багаж, много лични преживелици, за да успееш да противодействаш на това новото, което си го видял и да преминеш през него. Има вече някакво творчество, но ти не можеш да проявиш творчество, ако го нямаш това като арсенал в себе си", обобщи българският алпинист.
А какво го вдъхновява?
"От един момент нататък, да се изкачиш на неизкачван връх и да преминеш маршрут, който преди това не е преминаван, е за мен е най- ценното в алпинизма. Всъщност, както аз обичам да казвам, алпинизмът е една от дейностите, които не е еволюирала, откакто съществува, просто защото е съвършена. Отначало той възниква в опит да си изкачват, да се завоюват на изкачвани коти в планините, в Алпите. Затова се и казва алпинизъм. После прехвърлят към по-трудни склонове, по-трудни ръбове, по-трудни маршрути, към по-високи върхове. И тази магия, ако щете го лудост го наречете, тя няма свършване", завърши Дойчин Боянов.
Вижте епизода във видеото!
Чуй новините
Подкаст
