Христо Илиев е бивш волейболист. Бившият треньор е поредният герой в предаването на БНТ „Зала на славата“. Роден е в Троян, но родът му е от близкото село Дълбок Дол. Сребърен медалист от Олимпийските игри в Москва през 1980 година и четвърти на Игрите в Мюнхен през 1972 г. Най-добър централен блокировач от европейското първенство за младежи в Испания през 1971 г., когато печели бронзов медал. Играе в столичния Левски от дете, има дълга кариера в Италия. Старши-треньор е и на българския национален отбор за мъже.
„Живях в Перник, по това време в квартал „Ленин“. Сега се казва Изток, където по това време в града имаше два отбора – Минььор и Металург. Аз имах удоволствието на тези години… До 4 клас учих в Четвърто училище. Имах възможността да присъствам на един турнир, запалих се, но там нямаше детско-юношеска школа, където да започна да играя волейбол. Това трябваше да се отложи до идването ми в София, но там се запалих към волейбол“, започва той своя разказ и сподели защо е избрал Левски.
„Няма нищо случайно. Според мен е било определено да отида в Левски, защото заживях на Подуене в района на Левски. Попаднах в един клас, където имаше 5,6 волейболисти на Левски. За мен това е съдба. Аз съм от поколението, което най-напред доминираше в България, а и в националния отбор с играчите на ЦСКА. Това беше константа. След това дойде времето на Славия. На мен ми се искаше да дойде и времето на Левски. През 1981, 1982 година имахме много силен отбор в Левски. Станахме шампиони без да загубим мач и за мен това беше моментът, в който с аргументи и играчи бяхме в основата на националния отбор по това време.“
„След световното първенство през 1970 г. в София следващата крачка беше националният отбор за мъже. След това пропуснахме да играем финал на Олимпийските игри в Мюнхен през 1972 г. Това са мигове на големия волейбол, става въпрос за подготовка. Конкуренцията, която беше в отбора, бе изключителна, но това не успя да се превърне в апогей цяла плеяда волейболисти. Четвъртото място се явяваше най-доброто класиране за България на този форум. Злощастният мач срещу Япония (б.а. – загуба с 2:3 на полуфиналите) горчи за всички от отбора, защото не само този резултат, но в годините все нещо малко не достигна на нашия тим. Япония направи мача на живота си тогава. Развоят на мача на финала срещу СССР на Игрите в Москва през 1980 г. беше наистина финален. На следващата година имаше европейско първенство за мъже в България и някак си в хората беше останало едно впечатление, че сме имали някаква партийна задача за този финал, но такова нещо нямаше. Отборът изигра най-атрактивния си и резултатен мач, макар че малко бяхме прегорели след срещата с Полша, която спечелихме 3:0. По това време поляците бяха и световни, и олимпийски шампиони, но главен съдия на този мач бе един белгиец, който след това повече никъде не свири. В някои от отсъжданията, особено след като резултатът стана 1:1 със СССР, нямаше такова, което да не е в полза на домакините. Съветският отбор беше голям, желаейки да получи реванш от поляците, които на две големи първенства преди това ги мачкаха. Радвам се, че съм бил в този отбор“ върна легендата времето назад и спомените, които е имал с екипа на „лъвовете“.
Той се върна и към дните си като треньор, разказвайки как е започнал тази авантюра още по време на своя престой в Италия, където приключва неговата кариера като активен играч.
„Разликата е огромна, въпросът е, че при мен това се получи по естествен начин. В края на моята кариера играех в Италия, където един от ангажиментите ми бяха да се занимавам с деца. Освен това помагах и на треньора с моя опит. Вече бях се дипломирал като треньор и връщането ми в България…В интерес на истината имах предложение да продължа като треньор в Италия. Аз спрях да играя на 36 години. Връщането ми беше свързано с едно разрешение. За да съм треньор в чужбина, трябваше да имам разрешение от федерацията. Тогава покойният председател Кирил Николов ми каза, че имат нужда от млади специалисти като мен. Върнах се в Левски, започнах да работя с деца и удоволствието беше, че пренесох като организация това, което бях видял в клуба, в който бях треньор. Става дума за Равена. По това време старши треньор на националния отбор беше Иван Сеферинов. Ние сме дългогодишни приятели и съотборници. Той ме покани да помагам. Най-важното е, че тази тръпка, в която да бъда треньор на националния отбор, след като преди това бях състезател, дойде си на мястото и от 88 година се изправих на треньорския път. Трудно е да минеш не само от другата страна, но и да носиш отговорност за един тим“, заяви Илиев.
Цялото предаване с Христо Илиев можете да гледате във видеото!
Чуй новините
Подкаст
