- Посланик Лейдън, Вие изиграхте важна роля в ръководените от Великобритания усилия за спасяване на българските медицински сестри в Либия. Коя беше най-голямата пречка пред Вас?
- Е, пречките се редуваха една след друга. Първата, разбира се, беше непостоянната личност на полковник Кадафи и параноята му относно западните страни, и какво се опитват да направят на Либия.
Лейдън провежда сложен план по спасяването на българските медици, който трябва да включи семействата на децата, болни от СПИН. Помагат му човекът на ЕС и един психиатър, британски възпитаник.
- Последното голямо препятствие дойде, след като си бях тръгнал. В самия край полковник Кадафи реши отново да се прави на силен и недосегаем. Поиска някой важен европейски лидер да му погъделичка егото. Тогава френският президент Саркози изпълни тази роля, а съпругата му любезно дойде и осигури самолета, за да откара медиците обратно у дома. Беше дълъг и труден път с много препятствия. Но във всеки един момент идваше някой и правеше каквото е необходимо, за да помогне.
- Но кое даде резултат в крайна сметка? Британските усилия? Финалният ход на Саркози и неговата съпруга Сесилия? Българската издръжливост? Или просто Кадафи искаше сделка?
- Основната причина беше следната. Понеже имаше добри разузнавателни служби, към 99-а полк. Кадафи осъзна, че неговите хора го мразят. Мразеха го заради глупавите му идеи за ултрасоциалистическа република, Джамахирия. Хората нямаха работа, доходи, нормален живот. Беше въвел правило, че не можеш да наемаш либийци. Всеки в предприятието трябваше да бъде партньор. Така, разбира се, бизнес не става. Неговият син,Сейф ал-Ислам и бъдещият премиер Шукри Ганем го убедиха, че ако иска да възстанови икономиката, ще трябва да развие отношения с британците. Но ако искаше сближаване с нас, трябваше да направи някои неща. Така започнахме да работим върху оръжията за масово унищожение, случая "Локърби" и други. В хода на това развих работни отношения с хората около Кадафи, които след това успях да използвам за освобождаването на медицинските сестри.
- Споменахте атентата в Локърби. Дали българските медици бяха жертва на геополитиката? Или проблемът бе лошото здравеопазване в Либия?
- Беше малко и от двете, г-н Василев. Болничните власти в Бенгази не са прилагали подходящи хигиенни процедури. Продавали са оборудването за своя собствена печалба. Научих, че ако искате да си направите чиста инжекция, трябва да отидете при фармацевт и да си купите собствена игла.
После в паниката си те измислят тази история за българските медицински сестри и палестинския медик, уж подкупени от чуждо разузнаване. А полковник Кадафи, поради параноята си, беше готов да повярва на тези глупости.
- Има ли нещо, което все още не знаем?
- Не знаем какво се е случило с управителите на болницата накрая. Би било добре да са имали край, подобен на този на полковник Кадафи. Но човек никога не знае.
- Коя е историята, която никога няма да забравите?
- Първо, чувството на ужас и отвращение, което изпитах на т.нар. процес в Бенгази. Така нареченият съдия, който трябваше да е безпристрастен, викаше на медицинските сестри и ги обвиняваше във всичко. Носеше черно кожено яке и тъмни очила и изглеждаше като пълно отрицание на справедливостта. Вторият ми ярък спомен е упоритата работа, извършена години от българското посолство. Там сигурно са били на ръба на силите си. Но имахте няколко посланици - Здравко Велев и Людмил Спасов. Най-забележителната личност беше първият секретар Румен Петров. Той правеше всичко възможно, за да помогне на медицинските сестри в затвора. Горкият, почти получи нервен срив, беше толкова отдаден. Третото, което няма да забравя, беше по-приятно. Малко след като напуснах Либия, бях със съпругата си в малката ни платноходка до Малта, когато ми звънна моят наследник в Малта, сър Винсънт Фийн: "Антъни, нашите приятели се връщат в София. Реших, че ти трябва да научиш пръвя". Това беше един от най-забележителните телефонни разговори в живота ми. Няколко месеца по-късно бях в Мавритания. Мобилният ми телефон звънна. Бяха медицинските сестри, събрани в София. Искаха да ми кажат: "Благодарим Ви, посланик". Тези неща осмислят всичко, което правим.
- А толкова много неща са се променили оттогава. Либийският случай показа на българите предимствата на членството в ЕС. Но после Великобритания напусна ЕС. Кадафи претърпя жестока смърт, а Саркози е в затвора. Каква е поуката от тази история днес?
- Трудно ми е да извличам поуки от подобни събития. Но, ако се огледате, винаги ще намерите хора, готови да сторят правилното нещо, просто защото е правилно.
- Да сториш правилното, казвате. Чувствате ли се като герой?
- Не, не, моля Ви! Факт е обаче, че една от големите радости на дипломацията е, че от време на време се оказваш на място, където някой е в беда - и ти си в позицията да помогнеш.
Така в Саудитска Арабия Лейдън помогнал на британски учител, страдащ от шизофрения - непозната болест за онези ширини тогава. В Мароко пък отървал от затвора 31 британски граждани.
Ето това прави дипломацията полезна.
- Благодаря Ви много.
- Беше огромно удоволствие да се върна в България. Последният път, когато бях тук, имахме напрегнати срещи покрай сагата с медицинските сестри. Да се върна отново тук, знаейки, че тези хора са свободни и че случаят е решен, е наистина голямо удоволствие. И бях много добре посрещнат тук. Благодаря Ви аз!
Чуй новините
Подкаст
