Как една песен за любов се оказа нещо по-коментирано от политическите войни?

Вида Пиронкова: Аз харесвам интимността. Не обичам да парадирам с това което правя.

Тя е Вида Пиронкова. Пише стихове, музика, прави бижута. Дъщеря на прочутия художник Енчо Пиронков. Момиче израсло сред трима братя. Вида вярва в съдбата. Много дълго събирала чувствата и думите за най-важната песен в нейния живот: “Гълъбо“. Дълго се страхувала да я сподели. За да не стане уязвима.

Вида Пиронкова: Тръгне ли от мен, ще отлети. И не мога да я опазя, ще се разнесе. Досега не беше дошло моето време, което предполага, че имах труден живот, защото не се поддадох на много съблазни житейски, не направих компромиси със себе си, живях с етика и морала и светоусещането, с което съм възпитана.

Показала се на светло, благодарение на своя приятел Игор Марковски. Той все й казвал, че трябва да извади нещата от себе си. Да ги сподели с другите. И понякога става така: успеха идва при тези, които не го търсят на всяка цена. Тя знае, че има един тест - искреност. Да те видят не според очакванията, а според това кой си наистина.

Вида Пиронкова: Винаги е така. В изкуството винаги е така. Когато си честен с читателя, зрителя, слушателя, той веднага долавя какво искаш да му кажеш. Когато го лъжеш по същия начин той те усеща. Аз се отказах се от материализма, от бита, от тази тегоба ежедневна, която е битуването ни. Карам го по-отгоре-отгоре. Аз не притежавам нищо освен мене си. Дома си го нося със себе си, в сърцето си, в мислите. Моята любов е в мене, моите идеи са тук, имам ръцете си да дава Господ здраве, защото с тях правя всичко. Мога ето сега да се радвам на слънцето заедно с вас.

Вида дели живота си между Гърция и България. Най-скъпият човек за нея е синът й Ксантос. Натрупала е мъдрост за много поезия и музика напред. Предстои й да издаде албум. Ще го озвучат прочути български актьори и певци.

Вида Пиронкова: Любовта е магията. Това е което ни е дал Господ. Единствената ни цел и задача в този живот е да пренасяме любовта чрез себе си. Нямаме друга работа тук.

Катя Тодорова: Може би е така. Ние не притежаваме никого, защото любовта винаги е нещо свободно.

Вида Пиронкова: Какво ще притежаваш!? Детето си ли ще притежаваш? Мъжа си, любовника, тази пейка можеш ли да я притежаваш? Тя ще остане след нас. А тази скулптура? Всичко остава след нас. Птиците ли ще притежаваме? Слънцето ли? Колата ли? Какво точно? Нищо! Ние сме това-минаваме и заминаваме... Ние в днешно време самозабравихме се. Прекалено много си повярвахме ние хората. А не сме митични същества. Ние сме обикновени създания. Които трябва да си помагаме, да си подаваме ръка в трудни моменти, да се обичаме. Дори да не можем да помогнем с нещо на някой познат или приятел, поне да съпреживеем болката му, да се сложим на неговото място, да се сложим в неговите обувки, за да видим какво чувства или изпитва. И тогава ще сме много по-благи, много по-човеколюбиви, много по-имащи смисъл.