В епизод 9 от рубриката на БНТ 3 "Гостите на Банско Филм Фест", ще ви срещнем с Кънчо Долапчиев – алпинист, катерач и преподавател. Той е част от две емблематични наши експедиции, включително първата българска експедиция в Хималаите през 1981 и тази на Еверест, три години по-късно. Кънчо Долапчиев е родом от Самоков. Със сигурност, близостта на красивите склонове на Рила е в основата на любовта му към планината.
"За първи път се вързах с въже на 14-годишна възраст към местния алпийски клуб, но това беше толкова отдавна, че спомените бледнеят. Поначало всички самоковци са много близо до планината, общуват с планината и някакси става по естествен начин. От деца ходехме на Мусала, 9 или 10 годишен бях, когато отидох на Мусала и лека полека преля това в катеренето по скалите близо до град Самоков", започна Долапчиев.
След Рила постепенно в младежките години на Кънчо Долапчиев идва ред на по-големите планини.
В началото най-лесно ходехме в Големия съветски съюз, големите планини Кавказ, Памир. Тогава беше лесно, по-трудно се ходеше в Алпите, по-трудно се излизаше. Знаете причините, всеизвестни на всички българи, да не ги дъвчим, не това е важното. Но Кавказ и Памир предлагат идеални, отлични условия за изява на всякакви алпинисти, на всякакви катерачи. Съжалявам единствено, че не бяхме с много хубава екипировка, нямахме достъп до световния алпинизъм на онези години. Трудно общувахме с французи, италианци, които бяха много напред, англичани. В това отношение, поляците се оформиха като световна сила в Хималаите, защото те някак по-свободно общуваха с тях. А това нещо е много важно. Тези изкачвания, които се направиха преди 55 години, за първи път българи да се качат над 7000 метра върх в Памир. Тогава се казваше Ленин, сега е Авицена, все едно с какво име е. Беше огромно постижение за времето си. Хората, които ходеха там, се тренираха, участваха във всякакви тренировъчни програми, само и само да достигнат до там. Подбора беше също много труден. Кандидати много, но трябва да отидат 6 човека. Да не си на мястото на тези, които определят състава. Тогава проявите, експедициите се правяха в чест на нещо си. Това първо изкачване на връх Ленин 1967 година е 50 години от Октомврийската революция. Руснаците правят една алпиниада, канят множество хора от 20 и няколко националности. Предимно от социалистическите страни по онова време, но се използваха такива годишнини. Ние малко хитрувахме алпинистите, защото не сме олимпийски спорт. Някои още спорят дали алпинизма е спорт или е повече философия. Дебнехме някоя такава годишнина да се появи на хоризонта, за да направим експедиция", върна се в миналото Кънчо.
По този начин се стига и до първата българска експедиция в Хималаите. Връх Лохотце – 8516 метра.
"1300 години България, 1981. По-отрано започнахме. Много ни помогна тогавашният шеф на телевизията Иван Славков. Все пак се искаше малко да си здраво стъпил и да рискуваш, за да направиш едно такова начинание", призна алпинистът.
Експедицията е успешна и на 30 април 1981 Христо Проданов забива българското знаме на връх Лохотце. Три години по-късно българските алпинисти се отправят към най-високия връх на планетата. Еверест – 8848 метра. Кънчо Долапчиев е част и от тази експедиция.
"Експедицията 1984 година за мен е нещо, да не кажа силна дума, грандиозно. Защото тя беше осъществена по един изключително труден маршрут. В алпинизма постижението се мери с трудността на маршрута. Не съм точно сигурен, но ние по този маршрут сложихме над 8 километра парапети. Въжен парапет. Имаше много трудни моменти. Още след базовия лагер, да стигнеш до лагер 1 трябваше да се мине по една стена, над 100 метра стена, на която даже сложихме една лебетка, изтегляхме багажа, движихме се по подвижна алуминиева стълба. Въобще много трудно начинание. Класическият маршрут на Тенсин Кихилари от 1953 година, имаше индийска експедиция, тогава пускаха по една експедиция на връх. Нас ни пуснаха по западния гребен. Показателно е това, че след нашата експедиция от 1984 година, има 22 опита по този маршрут. Все неуспеши. Изключително, изключително труден маршрут. Просто имаше само малко след лагер 1, докато хванеш ръба за лагер 2, спокойствие да вървиш. Оттам нататък повечето неща бяха свързани с катерене. Докато класическият маршрут, без да омаловажавам постиженията, е просто ходене. Едно е катерене, друго е ходене", разказа Кънчо Долапчиев.
За спора дали алпинизмът е спорт или по-скоро филосфия Долапчиев отговори:
"Разбира се натискам повече на спортната тема за това, защото се изискват неимоверни физически данни, функционални данни по-скоро. Страхотна психологическа нагласа и добро такова състояние. Сега представете си тия най-добрите катерачи, които на един пръст може да се набере. Някой като ме пита готов ли съм, готов си. Набери се на един пръст и тръгвай. В алпинизма постижението се мери с трудността на маршрута, на обекта. А не е с метъра и хронометъра. Понякога има и такива състезания по катерене за скорост, но обикновенно е важна трудността. Колкото по една скала, един връх е стръмен, отвесен, надвесен, с малки места застъпване и хващане на студено, на високо, толкова по-висока категория на трудност има и по-голямо постижение. Наричаха ни победители, покорители. Ние алпинистите не харесваме тази дума – покорители. Какво значи да покориш един връх? Един връх можеш да отидеш да се качиш или по една стена да преминеш, да те допусне да преминеш, по живо, по здраво да се прибереш. Какво си покорил? Нищо не си покорил", продължи той.
За Кънчо ностагията по романтичните години на алпинизмът е нормално явление.
"Естествено, алпинизмът... общуването с планината дава свобода. След Първата световна война европейска сила е немския алпинизъм, защото Германия губи войната и младите хора няма къде да изразходват силата си, енергията си и има бум на изкачване на стени и върхове в баварските Алпи, въобще в Алпите от немски алпинисти. Много сериозни занимания са правили. Общуването с планината дава свобода. Това е страшно важно", каза Кънчо.
Какви обаче са основните разлики в алпинизма преди 100 години, преди 50 години и сега съвременни дни?
"Основната разлика е, че сегашните катерачи, защото има деление - катерачи, които минават по изключително трудни, трудни обекти със съвсем лека екипировка, но с страхотна физическа подготовка. Страхотна физическа подготовка. Минават по невероятно трудни маршрути. А на онези години има такива постижения, правени от някои гидове в Франция. Има един Франц Лохматер, той не е французин, който е минал един маршрут, който след 30 години минават, като забиват ужасно много клинове, а той го е минал свободно катерене. Така че сегашната екипировка дава голямо предимство. Сегашната подготовка, работят много хора, много треньори, много спортни педагози, работят и насочват правилно", обясни преподавателят.
Кои са сега любимите места, на които алпиниста обича да ходи в планините?
"Любимите места на българските алпинисти, едно от любимите места е Вихрен. Другото любимо място, още по-любимо, за което може да спорим, е Мальовица. Мальовичкият дял на Рила, там се е зародил, така да се каже, нашия алпинизъм. Там ни е люлката. Младите катерачи, а и всички катерачи, което винаги съм ги съветвал, е да имат респект от природата. Респект, не страх, а респект имаш от природата, защото допуснатите грешки минават веднъж два пъти, три пъти, но понякога се плаща доста скъпо", предупреди Долапчиев.
Кой е най-хубавият момент за него в планината
"Най-хубавият момент сега от позицията на възрастта, от позицията на годините, е този, в който след като си направил, отишъл си на някой връх, качил си се на върха и вече се прибираш в хижата, може би тогава настъпва най-хубавият момент. Обръщаш се, поглеждаш назад, виждаш къде си бил и казваш – добре, добре", завърши разказа си той.
Вижте цялата история във видеото!
Чуй новините
Подкаст
