В Атланта 1996 мечтаната олимпийска титла е факт. Българинът става най-възрастният олимпийски шампион в борбата:
В негова чест българският химн е звучал 15 пъти на големи шампионати - олимпийски игри, световни и европейски първенства. Той никога не е губил с туш и е смятан за най-техничния състезател на своето време.
Валентин Йорданов - единственият български борец в свободния стил, който има рекордните 10 световни отличия. Олимпийския си връх обаче той изкачва дълго - при третото си участие на най-престижния спортен форум, когато вече е на 36 години.
Тръгнал е по пътя на успеха от русенското село Сандрово, където по-големият му брат Иван го запознава с атрактивния спорт. Първия си медал от голямо първенство постига на 21 - бронз от европейското при 52-килограмовите.
За 15 години в тази категория Йорданов печели 15 титли и общо 21 медала, като в определени състезания му се е налагало да сваля по 8-10 килограма. Първото европейско злато е във Варна през 1982, следващата година става световен шампион. За Олимпийските игри в Лос Анджелис Валентин Йорданов е основен фаворит за титлата, но бойкотът на социалистическите държави му отнема този шанс.
За игрите в Сеул 4 години по-късно българинът вече е трикратен световен и 6 пъти европейски шампион. В столицата на Република Корея той стартира с три победи, получава контузия, но продължава към своята цел. Спрян е след скандално съдийство от защитаващия титлата си Шабан Тръстена от Югославия и завършва 8-и.
Разочарованието е огромно и българският майстор се отказва от спорта. През 1990 година е поканен в САЩ да се състезава за най-прочутия тим “Фокскечър” на Джон Дюпон. Там кариерата на русенския борец се възражда и той заминава за Барселона през 1992 в нов опит да осъществи олимпийската си мечта. Йорданов постига три победи в групата, но е спрян по пътя към финала от енигматичния севернокореец Ли Хак Сон, който триумфира по-късно със златото.
Българинът печели първото си олимпийско отличие - бронзово след победа срещу Ким Сеон Хак от Република Корея. Стремежът към олимпийско злато го оставя в активния спорт още 4 години.
В Атланта през 1996 г., той вече е на 36 години. Форматът на турнира е променен - до олимпийските отличия се стига по пътя на директните елиминации. Три победи отвеждат Йорданов до финалната схватка срещу познат и побеждаван съперник - Намик Абдулаев от Азербайджан. Битката е оспровна. Петте минути завършват с равенство 3:3. В продължението нашият борец не спира да атакува и на 89-та секунда отвоюва златната си точка.
Мечтаната олимпийска титла е факт. Българинът става най-възрастният олимпийски шампион в борбата:
„Очаквах по-рано да дойде тази олимпийска титла, но за съжаление 1988 година имах лош шанс, мога да кажа, че имаше и съдийско пристрастие в моята среща. 1992 година малко не ми достигна, за да стигна до финала. Така че 1996 година я чаках с нетърпение, за да се откажа. Животът ми е минал в спорта, не съжалявам. Ако имам още един път шанс, пак ще го изживея по същия начин.“
Валентин Йорданов е приет в Залата на славата на Международната федерация по борба. Получава и признанието за Номер 1 на ХХ век в свободната борба на церемония в Иран, като феновете му са толкова екзалтирани, че на излизане разкъсват дрехите му и полицията се намесва. Българският борец никога не забравя откъде е тръгнал и подпомага финансово различни институции и нуждаещи се в родния край. 19 години управлява българската федерация по борба. Вицепрезидент е на БОК.
Интересен факт е, че той изпраща златния си олимпийски медал в МОК в знак на протест срещу намеренията борбата да отпадне от олимпийската програма. Толкова изстраданото отличие така и не е върнато на своя собственик. Поне любимият му спорт все още е част от голямата олимпийска игра.
Вижте материала във видеото!