Къщата на футболните съкровища

Ако футболен запалянко открие карта на съкровище, тя ще го отведе на централната улица в Русе. Там, на втория етаж на стара къща от царско време, ще влезе в стая с предмети всевъзможни, причудливи, че и някак вълшебни. И макар стаята да е съвсем обикновена, между тях ще се почувства сякаш се е озовал в свещен храм.

Николай Рачев: „Ей това примерно е купичка за кучешка храна на „Хамбургер” (Шпортферайн). Отдолу има една на „Байерн”. Има всякакви дивотии. Поставки за варени яйца. Някакви пухени зарчета на „Лийдс”. Такава колекция, разнообразна откъм видове артикули - която можеш да направиш да заприлича на музей или поне някаква откачена детска стая - няма друго такова място в България."

Колко и какви артикули виждаме тук в тази стая?

Николай Рачев: „Освен ей такива сувенири като значки, флагчета, тениски, фланелки, шалове и т.н. - ако сложим и вестниците, и списанията, над 15 000.”

15 000 артикула. А Николай Рачев тепърва се е заел да ги описва. Трудна работа. Откъде да започне? Може би този огромен плакат на Марадона. Или този тирбушон на „Дунав” (Русе). Или пък тези презервативи на Левски с надпис „Сините в атака”. Колекцията му е на 60 години. Баща му Минчо я създал през 1966 г. Приятел моряк му донесъл значка на „Челси”. В един затворен свят футболът го свързал с непознати земи.

Почти всеки ден Минчо Рачев - театър-майсторът на Русенския драматичен театър “Сава Огнянов”, прекарва по няколко часа зад старо бюро. И не може да бъде другояче, когато човек поддържа редовна кореспонденция с над 100 колекционери на футболни сувенири от цял свят. Географията на тези връзки обхваща три континента - от далечна Япония и Съветския съюз, от Германската демократична република, Полша, Чехословакия, Унгария, от Австрия и Федерална република Германия, Холандия, от Белгия, от всички страни на скандинавския полуостров, от родината на футбола Англия, та дори от футболната мека - Бразилия.

Днес синът му държи същата книга с автографи на велики футболисти. Лев Яшин. Кройф. Неескенс. И, разбира се, Георги Аспарухов.

Николай Рачев: „Ето - оригинален от Гунди. Взет е тук пред хотел Дунав. Това не са някакви измишльотини. Баща ми лично го взема тук пред хотел “Дунав”, когато Левски гостува на “Дунав”.

А когато България гостува на “Уембли” през 1968-а, и англичаните се прехласват по Гунди след легендарния му гол. Николай пази нещо специално - програмата от онзи мач. Само за ценители.

Николай Рачев: „Те са луди на тема колекциониране на футболни програми. Не толкова значки, не флагчета."

Любопитно е как са разказвали за нас. Има описание на всеки отделен футболист. Ето го Гунди.

"За мен това е връзка със света. Получавам много писма почти всеки ден. Аз отговарям. Но на първо място това е любовта към футбола."

Минчо предава любовта на сина си. Десетилетия наред двамата събират футболни реликви. Николай губи баща си през миналата година, но продължава мисията му.

Николай Рачев: „За мен важното е споделянето. Аз нямам абсолютно никаква цел да трупам някакви неща. Затова мисля нещо, което не го свързвам с някакъв спомен или емоция, в някакъв момент да го дам на някого, на когото ще му свърши работа. Важното е споделянето. Всичко, което виждаш тук, мога да го свържа с някакъв спомен, с някаква емоция. А не просто - ей този колекционер ми даде това, аз му дадох онова и дотам.

Ако футболът е врата към света, какво виждаме през нея?

- Това е нещо като история на геополитиката. Обаче да го кажем от спортна гледна точка, защото тук има всякакви неща. Примерно програми за мачове - отбор от Източна Германия играе срещу отбор от Западна Германия в евротурнирите. Или примерно украински и руски отбори си играят заедно в местното първенство. Държави, които вече ги няма. Имена на градове, които вече ги няма.

И клубове, за които не сте и чували. Например B-67 от Гренландия. Или отборът на швейцарската гвардия във Ватикана. Николай се запознава с капитана Фабио. А той му изпраща този екип с послание “За моя приятел Нико”. Междувременно колекцията расте и с автографи на съвременни величия.

Николай Рачев: „Ето Гуардиола - абсолютно е оригинал, да. Писах си с една служителка в “Манчестър” (Сити). И тя ми вика: По принцип има възможност един автограф. Викам - а четири може ли?"

Така е, не се отказва - от любимото хоби и от любимата игра. Днес е лесно да се отречеш от футбола. Да твърдиш, че романтиката е мъртва. Че истинската игра е останала някъде там в черно-белите архиви на 66-та, а съвремието ни залива с кич, фалшиви герои и паузи за хидратация. Но този човек - напук на всичко - вярва в спорта. Николай, отскоро редактор в БНТ - Русе, гледа поредния си Мондиал по каналите на обществената телевизия.

Николай Рачев: „Колкото и да са комерсиализирани нещата в днешно време, друго си е да играят националните отбори. Тогава вече гледат и хора, които иначе не гледат футбол. Тази футболна емоция сплотява цели държави и те се събират в рамките на един месец, за да играят. Обичам световното първенство, защото веднъж на четири години се случва нещо, което обединява почти целия свят."

- Защо гледаме футбол?

- Гледаме футбол, защото това е игра, в която някой много беден, който рита една скъсана парцалена топка някъде из фавелите на Рио, да речем, може да стане един супер футболист и целия свят да му се възхищава. Това е тоя спорт, където един очевидно по-слаб отбор най често може да направи изненада срещу някой по-добър. Мечти се сбъдват. Да видиш на стадиона хора с различен цвят на кожата, с различен социален статус - един супер богаташ до един, който последните си пари е дал за билет.

Това е една емоция, положителна емоция, която не знам какво друго може да даде.

Надява се и нидерландците да му я дадат. Били любимци на баща му, сега и той вика за тях. И този път няма да станат световни, отпаднаха твърде рано. Други са на финал. Но вярва, че първата им титла все някога ще дойде. А когато се случи, в музея на семейство Рачеви ще изгрее шампионски плакат с оранжево море и една златна купа.