Национален отбор. Но не и национална кауза

Направо към въпроса. Нито се атакува някого персонално, нито се защитават нечии интереси. Просто размисли за състоянието на националния отбор, което в последните десетилетие обикновено е крайно, ама крайно незадоволително.

Ще ми се да споделя това, което най-много ме мъчи още в началото. Националният отбор от много отдавна не е „национален“ в буквалния смисъл на думата. Хората са загубили вяра в него, не се вълнуват от мачовете му, не се събират по заведения с приятели, за да видят дали ще победим или ще се класираме за някой голям форум. А и по-лошото: чакат националният отбор да загуби и започват да се подиграват, да осмиват поредния неуспех и да злорадстват. Сякаш не става дума за България.

Но просто понятието „национален отбор“ е изчезнало от съзнанието на българина като събирателен образ, за който трябва да стиска палци и дори да го защитава сляпо и наивно, макар да не е прав. Някак мазохистично. Аномалия. Предпочиташ собствената ти страна да загуби, защото това ще ти донесе повод за радост и широка усмивка. Е, и това ако не е някаква форма на шизофрения и абсолютен парадокс! И тук говоря от позицията на човек, чийто приятели се интересуват ужасяващо много от футбол. Паузата за националните отбори отдавна е досадна формалност в календара, която просто трябва да мине по-бързо, за да започнат отново първенствата и евротурнирите. Много, ама много тъжно. И донякъде преместването на мачовете на „лъвовете“ от София е напълно разбираемо. Хем няма интерес, хем и малкото фенове, дошли да гледат, са готови на секундата да започна да хулят и псуват. Както Георги Иванов каза преди седмица, когато правехме интервю – „и аз да бях, и аз щях да ги псувам срещу Северна Македония и Гибралтар.“.

Просто през годините сякаш духът и обстановката около отбора винаги са негативни, отблъскващи, неприятни, неприветливи. И това се пренася върху играчите. Защото едва ли при употребата на толкова много футболисти (без значение млади, стари, представители на нашето или някое чуждо първенство) винаги всички изведнъж губят форма, започват да играят по-слабо и очакват да загубят. Самочувствието на този тим е на дъното. И едва ли и уменията на играчите са толкова слаби, напротив. Да, те може да отстъпват значително на западноевропейските национални състави, но никой не може да ме убеди, че футболистите ни винаги (или хайде – често) са в такава дупка, че губят срещу Грузия, Черна гора, Унгария, правят равенства с Гибралтар, Люксембург.

Аурата на националния отбор я няма. Няма я енергията, която да събуди и играчи, и публика. Няма ги и резултатите. Няма ги желаещите да работят за каузата на националния отбор. Няма. Просто няма. Едни ще намерят обяснение в управлението на БФС, други – в тактическите грешки на Кръстаич, трети – в лошото представяне на играчите, четвърти – в късмета.

Но никой не е учуден, че започнахме квалификациите с две поражения. А това вече е пагубно. Когато просто наведеш глава и приемеш, че ти си загубенякът на Европа. Апатията, безразличието и примирението няма как помогнат на националния отбор. Тъжно. Много тъжно.

Автор: Стефан Георгиев

Последвайте нашия канал "Спорт по БНТ" във Viber

Последвайте ни и във Фейсбук, за да сте винаги в час с последните спортни новини

Намерете БНТ в социалните мрежи: Instagram, Facebook, LinkedIn, TikTok