Едно пътешествие до столицата на Индонезия, което ще остане завинаги в спомените, описани в поредния пътепис на Стефан Георгиев.
Да пътуваш означава да живееш, казва Ханс Кристиян Андерсен. Прав е бил – посещението в далечни земи и страни е същинска инвестиция в културно и образователно естество. И абсолютно приключение и изпитание за търпението, сетивата, възприятията, а понякога – и за нервите.

Самият воаяж до Индонезия сам по себе си вече звучеше достатъчно екзотично и нестандартно, а представете си изненадата, описана по лицата ни около 24 часа преди отпътуването, когато разбрахме, че ще се наложи да кацнем два пъти преди окончателното акостиране в столицата Джакарта, за да презаредим. Самолетът се нуждае от керосин. Ние също трябваше да напълним до горе резервоарите си с друго гориво – спокойствието, защото 15 часа във въздуха не изглеждаха като елементарно начало на авантюрата. Веднъж кацаме в Оман – държава, намираща се в сериозна близост до воюващ Иран. И веднъж в Шри Ланка, където обстановката не е гореща в преносния смисъл, но термометрите започват да показват градуси, които са доста по-различни от тези в София при заминаването. Стигаме и до Джакарта. Индонезия ни очаква, а ние ще се запознаем с вежливостта и възпитанието на местните! Посрещат футболния ни национален отбор и цялата делегация с почести – мъничко червено килимче е позиционирано току пред самолета. Откарват ни с автобус на около 100 метра до терминала, сякаш за да не се сблъскаме мигновено с жегата и влагата. Следва не особено старателна проверка на документи и багаж – все пак трябва да остане време да се опита от обяда, който са подготвили любезните домакини за пристигащите от далечните Балкани българи. Признайте си – колко често ви се случва да хапнете на летището, където кацате, преди да си вземете багажа? Само петима души от целия полет не разполагаме с визи. Не ме карайте да ви обяснявам какви бяха причините да не се сдобием с тях преди заминаването си – да кажем, че бюрократичните капани ни уловиха. Оказва се, че няма нищо страшно – бързо се сдобиваме с туристически визи за Индонезия, макар да пристигаме по работа. Време е да се потопим в многомилионна Джакарта, която ще ни погълне доста по-бързо, отколкото ние сме стигнали до нея.

Не ни трябва много време, за да установим, че информациите за най-големия град в света не са особено преувеличени или неверни. Да се движиш с относително висока скорост по безконечните булеварди в града не е препоръчително, а направо задължително, защото трафикът те принуждава да го правиш. Интересното е, че за 7 дни не забелязах задръстване, макар движението да изглеждаше свръхнатоварено. Моторчетата са навсякъде! Изникват от всички посоки и за нас като чужденци си остана мистерия как не видяхме нито един пътен инцидент по време на престоя си, отчитайки поведението на водачите на МПС-та. Ако възнамерявате да посещавате страната, съветвам ви да забравите за пешеходните пътеки – те са там, защото регулациите го изискват, а и все пак трябва да има някаква пътна маркировка, но не очаквайте някой да ви даде път или преотстъпи предимството си. Оправяйте се сами. Така или иначе – скоро след това разбрахме, че не е особено разумно да ходим пеш, просто защото разстоянията са огромни, температурите – високи, а небостъргачите – задушаващи. Навигацията функционира, но не гарантира нищо. Едва-едва намираме хотелите си след продължително лутане, а причината е езиковата бариера. Шофьорът просто не може да разбере какво точно искаме. Помогна ни, направи добра тренировка в товаренето и разтоварването на куфари, послушахме музика във ванчето, въобще – забава. Аз и операторът ни Станислав Златев спим на едно място, от същата страна на огромния булевард и на достатъчно сериозна дистанция, за да се изпотиш обилно, вървейки пеш – всички останали журналисти, а подслонът на националите е на около 15 минути от нас. Подчертавам – направо лукс, имайки предвид мащабите на града.

Джакарта е неевропейски град. Небостъргачите са навсякъде – като огромни великани, надвиснали над хората. Повечето от тези сгради спокойно биха били най-големите в повечето европейски градове. Моловете отдавна диктуват пазарните навици в Индонезия и е напълно нормално да ги посетиш, дори когато искаш да направиш скромни на брой покупки. Интересното е, че имаше и мол, в който видимо контингентът на присъстващите беше от по-бедните слоеве на обществото и където стоките бяха достъпни за всички. Да, в никакъв случай не изглеждаше лъскаво, но пък ако похарчиш 200 хиляди рупии, трудно ще успееш да занесеш покупките си до колата. Не, не се заблуждавайте, това не са много пари. Местната валута ще ви обърка в началото, ако желаете бързо да пресмятате колко ви искат на касата. Едно евро е приблизително 20 000 индонезийски рупии. Вече може би придобихте по-ясна представа. Стоките не са скъпи, като изключение прави алкохолът. По разбираеми причини – консумацията му не е забранена, но възгледите на местните са в разрез с употребата на спиртни напитки. И като споменах за културата и обичаите – Индонезия е най-многолюдната мюсюлманска страна в света, но поне в Джакарта това със сигурност няма да ви затормози, защото държавата е с доста светски характер – за цяла седмица чух само 2 пъти гласът на някой ходжа да се носи от минаре, което е безкрайно приемливо за по-капризните посетители. На практика няма смисъл да се ползва градски транспорт, защото таксита са изключително евтини, дори ако желаете да отидете встрани от централната част. Както направи и нашата банда, когато се озовахме в близост до бреговете на Яванско море. Не се задържахме дълго там по две причини – първо, наивно се самозалъгвахме, че шофьорът на таксито ще ни изчака, за да ни върне обратно при нашите си небостъргачи; второ – бяхме единствените европейци на този странен плаж, над който кротичко се движеха лифтови кабинки, каквито сме свикнали да виждаме в зимните курорти. Човек понякога трябва да разбере, че не му е там мястото и да проумее, че е по-приятно да останеш анонимен в подобен град. Храната? Вероятно няма да се влюбите в нея. Но и няма да похарчите много. Като типични представители на комерсиалния свят и ние честичко се възползвахме от услугите на заведенията за бързо хранене, където се предлагаха менюта на по-ниски цени от софийските. Явно инфлацията все още не е завладяла онези земи.

Контрастът по улиците също трябва да бъде упоменат. Звучи като сцена от филм, но е болезнена реалност. Ако човек излежеше от хотела на националния ни отбор и прекосеше само една улица, щеше да се сблъска с гледки, които събуждат дори съчувствие. Бягащи деца в неизвестни посока – обикновено боси. Колички с храна с неясно съдържание, които със стопроцентова сигурност не покриват минималните изисквания и разбирания за хигиена; кабели, стърчащи и пресичащи се по няколко пъти, омотани на възел около близкия стълб, които – казвам ви – не знам как оцеляват и не предизвикат електропроблеми при свирепите бури, които често се разразяват в града; скромни жилища, от които се виждат проснати опърпани дрехи редом до захвърлени вехтории. Не казвам, че хората изглеждаха тъжни. Но обитаваха техния си свят, намиращ се на няколко метра от колосална сграда, кацнала там като от чужда планета. И много от споменатите персонажи по тези малки улички навярно желаят да се измъкнат от там и да станат част от персонала на хотела от другата страна на улицата, за да започнат да изкарват повечко пари. И не е учудващо, че всички индонезийци на входа на сградите и вътре в тях се държаха учтиво, любезно, дори досадно грижовно.

Може и да разбрахме бързо, че не бива да ходим пеш. Но го правехме редовно. Включително когато решихме да посетим основните забележителности на града. Националният паметник на площад „Мердека“ е висок над 130 метра, но това не означава, че е лесно да бъде видян отдалеч, защото е сгушен някъде между другите огромни сгради. Символизира независимостта на Индонезия. В относителна близост ще откриете и грамадна джамия, също гостоприемно като местните приела в съседство и католическа катедрала. Двете религии съжителстват мирно в страната. Още едно доказателство, че пътешествията са фатални за предразсъдъци и тесногръдие.
Град, впечатляващ с размери и инфраструктура. Град, отказващ да се откъсне от традициите си, но и щедро присъединяващ се към модерния свят. Град, където обноските са на почит. И град, който е достатъчно далеч, за да ни осигури най-дългото пътуване в живота. Както дори старши стюардесата призна в обратния полет – „никога не съм летяла 20 часа“. Тремакаси, Джакарта! (бел. ред. „Благодаря, Джакарта“)
Кризисен щаб за наблюдение и контрол на цените на стоките и горивата създаде служебният кабинет