Световноизвестният антрополог Дейл Айкелман в "Панорама" за сложния Близък изток

Всички говорят за Иран. Там жените хвърлят забрадките, протестират, загиват. За Дейл Айкелман, един от най-големите експерти по ислям в света, това е темата на живота: промяната в Близкия изток.

- Професор Айкелман, бунтът на жените в Иран истинска революция ли е?
- Накратко – да. Означава ли това, че властта ще падне утре? Не. Властта и части от нея като Революционната гвардия са пуснали такива корени в обществото, че няма да загасят лампите и да изчезнат. Въпреки това, виждаме дългосрочна промяна – и тя е различна от 78 - 79. Големи групи жени поемат огромни рискове, излизат на улиците и заявяват, че е време да участват. Сещам се за моя френско-иранска колега Фарѝба Аделха̀. През последните две години тя е в затвора Евѝн, където също имаше демонстрации. През 90-те тя каза, че истинската революция ще дойде не от хора, активни през 78 - 79-та, а с младото поколение, което все още не е било родено тогава. То ще иска да действа!

От 1979 г. до сега Ислямската революция управлява Иран. През 2010 също имаше протести, но те не успяха. После избухна Арабската пролет. Тогава мнозина си мислеха, че Близкият изток се променя.

- През 2010 - 2011 г. имаше опити за промени. Повечето не се увенчаха с успех. Някои обаче се увенчаха – макар и не много. Този път обаче вероятно виждаме началото на истинска, дългосрочна трансформация.

- Мнозина на Запад бяха свръхоптимистични за Арабската пролет, че нещата могат да се променят от днес за утре. Така и сега. Вие оптимист ли сте?
- Като университетски човек, виждам колко е трудна истинската промяна. Използвам тази дума, вместо „революция“. И осъзнавам колко сложни са обществата. Понякога може да унищожиш всичко, както стори Пол Пот в Камбоджа. В Тунис през 2011 наистина мислехме, че идва нов режим. Но хората от бившия режим показаха способност да оцеляват. С цялото ми уважение към тунизийците, може нещо да се промени, но няма да е лесно.

- Има и обратната гледна точка: че по тези места никаква промяна не може да има. Кое е по-опасно? Либералният ентусиазъм за бързи промени - или скептицизмът за промените?
- Пак по университетски ще заема средното положение: „И да, и не“. Знам, не е хубав отговор. Но да погледнем реалностите. Всеки нов лидер ще каже „Давам Ви нещо ново“. Поглеждате какво е то и разбирате, че не можете да предвидите как ще се развие. Вижте нас, американците. Мислехме уж, че сме преодолели някои неща, но през 2016 разбрахме, че не сме. Бях в Дамаск през февруари 2011 г. По телевизията даваха хаоса от Египет и Тунис, а сирийските сервитьори казваха „Ние сме следващите“. Те някак знаеха какво се случва - и не ми вярваха много, че знам арабски и разбирам и аз. После по телевизията дават отблизо лицето на човек от южния град Дераа, където бяха протестите. Там някакъв доктор казва „Точно така! Няма ранени цивилни, само горката полиция“. А виждате как треперят устните на човека! Може би сирийските държавни телевизии предаваха две послания: “Не казвайте нищо”, беше първото. Само че хората си сглобяваха частите и винаги знаеха повече.

- Кое е по-опасно – грешките, които Западът прави в Близкия изток, или теориите на конспирацията, които идват от самия Близкия изток?
- И двете са простички. Пак усложнявам отличните Ви въпроси, връщайки се назад. Преди американската официална политика беше: ще гарантираме подкрепа за Израел, ще се борим срещу комунизма и ще гарантираме, как го каза Кисинджър, „свободния поток на нефт“ или „потока на свободен нефт“, и двете стават. Но нямаше много за права на човека, за легитимност на властта. Имаше невероятно откровени доклади за човешките права от всяко американско посолство в региона. После обаче си задаваш въпроса: говорим откровено за това, но ще направим ли следващата стъпка? Готови ли сме да дадем подкрепа? Не съм сигурен…

- Може ли да обобщим така: няма едно просто обяснение за Близкия изток?
- Пак се връщаме към яснотата, която Вие като талантлив журналист, търсите. Мога и по-добре да го кажа: „Нима казвате, професоре, с три думи: да, сложно е?“ Ще отговоря: „Да, за съжаление.“

- Спиноза не искал да харесва или да мрази хората, иска да ги разбере. Такъв ли е и Вашият подход като антрополог?
- Като никога ще отговоря с една дума: да.

- Ама май въпреки това ги харесвате.
- Да! Понякога е полезно за душата да кажеш истината на властта. В някои ситуации имах възможността, без особен риск за себе си, да говоря с тези, които затварят решетките в затворите, и да кажа „Репутацията на Вашата държава би се подобрила, ако пуснете еди-кой.“ Понякога, не много често, се получаваше. Това ме караше да се чувствам добре. В една от държавите имаше човек под домашен арест, във вила само за него. Не можеше да излезе, нито някой да го посети. На мен обаче ми разрешиха. По-късно, като го видях навън, го попитах: „Как разбра, че са те освободили?“ Той отвърна: „Един ден охраната я нямаше. На следващия ден вратата беше отворена. На следващия един от синовете дойде да ме вземе”. Никой не му казал нищо, но се е случило.

Роден до Чикаго, преподавал в Дартмут, написал над 100 студии и 20 книги. Знае отлично арабски. Изследвал е подробно Мароко и Оман. Можел да прави всичко като арабин, докато не го блъснал един завеян юрист в Арлингтън, Вирджиния.

- Нали знаете колко скучно е шофирането? Летях 5 метра и оцелях. Даже на следващия ден изнесох лекция. Но ако седяхте на земята в Султаната Оман, нямаше да мога да седна с Вас. Нали знаете? Ако всички седят на земята, сядаш и ти. Ако отиваш в министерство – вече не. Виждаш там целия екип, хапват фурми и пият кафе. Най-невъзпитаното нещо на света е да кажеш „Имам среща със заместник-министъра“. Пиеш кафе, обръщаш го, говориш за баналности и след половин час някой ти казва: „Да Ви помогнем? Имахте ли причина да дойдете?“ Мога да кажа с нюйоркски хумор: „Не, само проверявам кое министерство дава най-доброто кафе“. Но това е моментът, в който те се чувстват комфортно.

Тази седмица професорът бе удостоен с „доктор хонорис кауза“ на Софийския университет, по предложение на Катедрата по арабистика и семитология. Айкелман идва в България от 2004 и впечатлен от нивото на българските си колеги. Заедно с проф. Симеон Евстатиев са публикували книга в престижно световно издателство.

- Когато дойдох в България за първи път, знаех само, че е място на ръба - първо на Османската империя, а после на Съветския блок. Винаги съм бил впечатлен как в общества в преход, с много етноси и религии, хората гледат на себе си и се представят пред околните. Работя с българските си колеги. Като антрополог не смятам, е добре човек да се появи някъде от нищото - и да каже, че знае повече. Университетът “Св. Климент Охридски“, като много други, се бори с разни неща: млади хора заминават в чужбина. Но е полезно да опиташ да създадеш работещ учебен център, така че да имаш принос за своето общество.

Ученият не вижда себе си като човек от центъра, който изучава периферията.

- Живеем в свят с множество центрове и периферии. Когато не ти хареса нещо, го хвърляш в периферията; така го махаш настрана. Виждам обаче хора, които правят промени в трудни времена. Това ми дава надежда за бъдещето.

Цялото интервю вижте във видеото

Гледайте повече от "Панорама"

Чуйте последните новини, където и да сте!
Последвайте ни във Facebook и Instagram
Следете и канала на БНТ в YouTube