Верка Стоянова: Разпределителят трябва да е лидер и да има очи дори на гърба

Верка Стоянова е сред най-добрите ни разпределителки в историята, като печели всичко с екипа на ЦСКА. Стоянова е европейска шампионка и бронзова медалистка от Олимпийските игри в Москва 1980. Носител е на КЕШ през 1979 година и на КНК през 1982 г., когато изпълнява функциите на капитан и треньор.

Именитата ни волейболистка даде интервю пред клубния сайт на ВК ЦСКА.

- Г-жо Стоянова, ще ви върнем малко по-далеч във времето, за да ни разкажете какви са спомените ви от началото на периода в ЦСКА.

– Честно казано първата си тренировка с екипа на ЦСКА не я помня толкова ясно, тъй като аз започнах в Септември София и чак през 1968 г., когато стана обединението, преминах при „червените“. То на практика основната част от тима ни се преля в ЦСКА, начело с Фанка и Райчо Шаханови, които ни бяха треньори в онзи период и всичко стана толкова плавно, че просто бе продължение на кариерата ми.

- А какво бихте казали за първите срещи с „червените“?

– Това е период, в който всеки мач бе важен. Тъй като сливането стана по този начин, малко ми убягва въпросната първа среща. Но ако се върна още по-назад във времето ще ви разкрия, че дебютирах в женския волейбол със Септември на турнир в Пардубице (Чех), когато бях на 12 години. Бяхме заедно с една моя съотборничка при децата – Пенка. Взеха ни, като ни пуснаха дори да играем. Влязох на полето и емоцията бе невероятна. Това бе първият ми медал, който обаче ми го откраднаха после на гарата в Будапеща и беше голям реф заради случилото се.

- Можете ли да отличите двубой или период с екипа на ЦСКА?

– Много са паметните срещи. Особено в периода, когато играехме в европейските турнири. В Плувни станахме шампионки на Европа, тогава бях и играещ треньор. Случи се така, че точно на рождения ми ден играхме финала и станахме първи. Никога няма да забравя този двубой.

- Как се случи, че вие станахте играещ треньор, при това капитан?

– Иван Сеферинов ни беше треньор, но не знам поради какви причини бе освободен. Не е моя работа и никога не е било да се бъркам в тези неща. Трябваше да заминем и да играем и някой трябваше да поеме отговорността. Аз обичам да командвам на полето, постът ми беше такъв, и стана така че ми се насъбра всичко накуп. Но не се оплаквам, защото добре се получи.

- Кои са треньорите, които оказаха най-силно влияние върху развитието ви?

– В началото бяха кака Фани и бате Райо. Те ни бяха като майка и татко и за тях само суперлативи може човек да каже, макар че хората са ги забравили. След това Митьо Димитров, с който станахме европейски шампионки в Измир. После и Васил Симов, с когото имахме силни години и в националния отбор. Всеки си има подход и начин.

- А кои са имената на момичетата до вас, с които изградихте най-близки приятелства?

– Ние имахме успехи, защото бяхме страхотни приятелки. Нямаше мач, след неговия край, да не излезем с гаджетата, а после и с мъжете си. Ходихме заедно на кафета, в чужбина на пазар, за да не купим едно и също, беше много забавно. Но най-близката ми приятелка е Мая Стоева, с която съм заедно от 3-годишна, тя ми е повече от сестра. С нея започнахме лека атлетика, като аз отидох да играя волейбол, а тя остана на пистата. Чак като започна да има проблеми с коленете дойде при мен. Останахме приятелки и до ден-днешен. Всичко ни се получаваше една след друга. Когато нейният мъж влезе войник, моят винаги носеше по два букета – един за нея и един за мен. Навсякъде бяхме заедно, семейни приятели. Руми Каишева, Цеца Божурина, Валентина Харалампиева,

Ваня Манова, Десислава Никодимова, Емилия Пашова, с абсолютно всички поддържаме връзка и почти всеки месец опитваме да се виждаме. Няма ли колектив, няма как да биеш. Сега като ги гледам, много от тях не се понасят вътре на полето, как да стане да печелят?!

- А как се справяхте с прословутото напрежение в ЦСКА?

– Нямаше напрежение. От нас се искаше само да играем. Имаше отговорност, но тя идваше от нас, самите. Сега ме боли като чуя, че треньорът не успявал да мотивира играчите. Ама какво значи той да мотивира? Аз ако не искам, ако не го желая, той колко ще ме мотивира? Може да ми покаже нещо, да ме накара да направя нещо, но мотивацията е лична. Аз трябва да искам и да се боря. В днешно време всички гледат в паничката на другия. „Аз искам да отида в Италия“. Но за да отидеш, първо направи нещо за тази страна, да те видят, да те пожелаят. Нас ни пуснаха на по 30 години.

- Дълги години успехи и победи. Имахте ли трудни периоди, с контузии например?

– Да чукна на дърво, не. Имах само две контузии. Едната беше от блок, като никога бях скочила повече и топката ме удари през лакътя, като месец имах болки. При втората, състезателката до мен стъпи отгоре ми и си изкълчих глезена. Тогава не познавах такива контузии и вместо да сложа лед, в махалата едно момче ми каза да си сложа лук с оцет и сол. Сутринта кракът ми беше троен, зелен, посинял, пожълтял. Докторът като разбра, направо ме направи на „две стотинки“.

- Вие сте сред емблемите като разпределител. Как застанахте на този пост?

– Аз самата реших. Докато бях старша възраст, играех като нападател. Но като наближих при жените, останах същата на височина 170 см, а останалите по-високи и няма място за мен. В онези времена тренирахме всичко, не както е сега да стоят в „зона 4“. Играехме навсякъде, комплексен състезател. И трябваше да стана разпределителка. Но и треньорът има заслуга, защото е видял, че имам качества. За мен се оказа печеливш билет.

- Какво трябва да умее един волейболист на такава ключова позиция?

– Трябва да си много хитър, наблюдателен и да умееш да ръководиш, да си лидер. Не е като другите, да чакаш да ти вдигнат топката. Освен това човек трябва да притежава поглед и да обича да рискува. Аз се майтапя, че имам очи и на гърба. Возя се в трамвая и гледам номерата на колите, правя неща, които развиват мисленето и мозъкът да работи постоянно. За да стигнем до големите успехи с Васил Симов, една година тренирахме само захождането. Сега знаят само висока топка и модерното „пайп“, а ние при добро посрещане правехме невероятни неща. Тренирахме до припадък. Със затворени очи можех да бия сервис където си поискам, а сега не могат да вкарат и флот!

- Кои са ценностите, на които се научихте в ЦСКА?

– Не става въпрос само за ЦСКА, а изобщо в спорта, много е важна дисциплината, самоуважението и уважението към другите. Също така искреността. От всичко най-мразех да ме лъжат. И като станах треньор им казвах – всичко признавам, но да ме лъжат не позволявам. Първо лъжеш себе си, а след това всички останали.

- Накъде поехте след ЦСКА?

– 8 години в Италия. Първо играех, а след това станах и треньор. Бях с Мая там отново. Бяхме си като българска колония и ни беше много лесно. После дойдоха Сеферинов и Жоро Драганов, също със семействата си. Много бързо научихме езика. За два месеца стана, бързо се вписахме в обстановката.

- Как ви се струва ситуацията в ЦСКА в последните години?

– Честно казано, направо се чудя как се справят, с оглед на проблемите около базата и финансовата криза. Срамота е това, което се случи с ЦСКА през годините и това отношение към клуба. Шапка им свалям на Сашо Попов и Верка Николова, защото те са двамата „виновници“, които ако не бяха тук, ЦСКА отдавна да е закрит, както стана с Левски в един период. Продължават да се борят, за което ги поздравявам.

- Какъв съвет бихте дали на настоящите играчи на ЦСКА?

– Преди всичко трябва много труд, желание и да обичат клуба за който играят. Животът не е само ЦСКА, могат да отидат и на друго място, но там откъдето си излязъл, трябва до края на живота да си благодарен и отдаден.

Последвайте нашия канал "Спорт по БНТ" във Viber

Последвайте ни и във Фейсбук, за да сте винаги в час с последните спортни новини

Намерете БНТ в социалните мрежи: Instagram, Facebook, LinkedIn, TikTok