Олимпийската шампионка от Игрите в Нагано през 1998 година Екатерина Дафовска е поредният голям български спортист, който попада в обектива на предаването "Зала на славата".
Родената в Чепеларе състезателка е най-успялата българска биатлонистка. Най-значимото й постижение идва на Олимпийските игри в Нагано, когато печели златен медал в дисциплината 15 километра индивидуално. Така тя става първата и единствена олимпийска шампионка на България от Зимни олимпийски игри. Избрана е за Спортист №1 на България и Най-добър спортист на Балканите.
"Когато спечелиш медали на световно първенство и стъпиш на стълбичката, започваш да мечтаеш повече. Моята мечта, аз няколко пъти съм е споделяла, беше да чуе българския химн. И това нещо, като се случи на най-важното състезание, е едно много голямо удовлетворение и да, може да се каже като приказка", сподели Дафовска.
Започва да тренира спортно ориентиране, печели много състезания.
"Треньорът ми ми каза че трябва да бъда в олимпийски спорт. И ме насочи специално към биатлона. Женският ми отбор беше много добър. И ние докато тренирахме на Роженски поляни следихме и гледахме Олимпиадата. И много се ядосахме, когато Надето Василева изпусна последния изстрел на дългата дисциплина и остана пета. Това нещо така ми се е запечатало в съзнанието. И аз имах често и удоволствието да тренирам с тях, да се уча от тях, нивото беше много високо", разказа легендарната спортистка.
"И след това едновременно 1995-а и при жени, и при девойки спечелих сребро и бронз. И това нещо още на 19 години след като го простигнеш започва да ти говори, че това е твоят спорт", смята Дафовска.
Бронзовият медал при жените от световното първенство през 1995 г. се повтаря две години по-късно. И тук идва изпитанието за всеки млад и успешен спортист. Да не се оставя на вълната на досегашните успехи, а да търси нови и да продължи да се развива. Нещо, което зависи единствено и само от самия теб, казва Дафовска.
"Първо, година и половина преди самата Олимпиада ни смениха треньорите и се наложи за година и половина да тренирам с двама нови треньори. Но пък това нещо ме научи да вярвам в себе си, да записвам всичко това, което тренирам и да се уча от всеки един треньор, за да мога след това сама да си ръководя спортната форма и подготовката. И самият сезон преди Олимпиадата започна много лошо. Нито стрелбата ми вървеше, нито бягането ми вървеше. Сега това го отдавам на треньора, който дойде и ни наложи една много тежка програма през лятото с много дълги тренировки. И стигнахме до заминаване преди Олимпиадата. Най-доброто ми място беше 34-то в Руполодинг. И заминах отчаяна. Сезонът не върви, не върви. И с всички сили готова да дам всичко от себе си, концентрирана заминах за Олимпиадата, и да дам всичко от себе си, ако не стане нищо, да се откажа. Такава ми беше настройката. И то пък всичко се обърна от Олимпиадата. И аз, и Павлина, и двете направихме най-доброто класиране", спомни си тя.
Надпреварата в Нагано 1998 остава завинаги в историята на българския спорт, тъй като със своя стартов №18 Дафовска провежда едно отлично състезание, в което поваля 19 от 20-те мишени и накрая спира хронометрите на 54:52.0 минути.
„България има своята Екатерина Велика!“, възкликва тогава неповторимата Вера Маринова.
"Всичко е една еуфория, чак докато се прибереш в България не усещаш какво толкова си направил, но тук вече на посрещането на летището беше много грандиозно и наистина усещаш какво се е случило", сподели олимпийската шампионка.
След това участва на Игрите в Солт Лейк Сити 2002 и в Торино 2006.
"Като спечелиш такава титла, искаш да се докажеш на следващата Олимпиада. И това нещо ми изигра лоша шега, защото направих повече от това, което моя организъм може да понесе и претренирах. Така че и прекаленото желание не върши работа. Убедих се в това, но пък там бяхме най-силният отбор като отбор при жените. Ирина спечели бронзов медал, аз станах 5-та, 10-та, 15-та, въобще и като щафета станахме четвърти. И същото може да се каже, че е една много успешна Олимпиада", разказа Солт Лейк Сити Дафовска.
Тя си спомни и за последните си олимпийските игри, тези в Торино през 2006 година.
"За нея тренирах година и половина с травма. Това веше голямо изпитание, защото един спортист, когато не е здрав, много трудно успява да се докара до топ формата, която му е нужна. И това нещо вече ма доведе до последната Олимпиада и нагласата, че след нещо се откажа, най-вероятно, и така стана. След като се оперирах, се наложи, но 8-то място и 10-то, които ги направих, си останаха едно подтвърждение, че олимпийската титла не е случайна. И три поредни олимпиади да бъдеш в десятката е голямо постижение", сподели Катя Дафовска.
"След това се получи дупка. Наистина, трябваха няколко години да се възстановят нещата. Починах 4 години и 2010-а се захванах с федерацията. И така, стъпка по стъпка, успяхме мъжкият отбор да го възстановим, да направим доста прилични класирания и за първи път стигнахме и до медал от световно първенство. Така че биатлонът има бъдеще", завърши Дафовска.
Вижте предаването във видеото!
Чуй новините
Подкаст
