Той живее в Ню Йорк, но е една от най-значимите личности в съвременната история на Израел. Познат е като "външния министър на еврейския народ" - така го нарича покойният президент Шимон Перес. Дейвид Харис редовно идва в България още от края на миналия век. Тази седмица пак беше в София, за да представи новата си книга. В нея твърди не просто, че антисемитизмът отново набира сила, а че никога не си е отивал.
Вижда прилики с предвоенния период през 30-те години, но и една огромна разлика.
Дейвид Харис: "Бих могъл с часове да обяснявам как иначе интелигентни, образовани хора, избрани политици, университетски преподаватели не успяха да разберат кой е Хитлер, какво представлява нацисткият режим. Платихме много висока цена за това. През 30-те години платихме и за политиката на умиротворяване, за убеждението, че по някакъв начин можем да задоволим апетита на Хитлер и да го държим спокоен. Нито липсата на въображение, нито политиката на умиротворяване проработиха. Сега разликата за еврейския народ, е, че през 30-те години нямаше Израел. Евреите в Европа, включително майка ми, баща ми и разширеното ми семейство, бяха в капан. Днес, надигащият се отново антисемитизъм представлява опасност. Но евреите вече не са в капан, защото има Израел."
- БНТ: След клането на 7 октомври Израел получи подкрепа, съчувствие и разбиране по целия свят. Но последните проучвания показват, че общественото мнение се е променило в много държави, включително сред съюзници, включително в САЩ. Подкрепата и съчувствието намаляха. Защо?
Дейвид Харис: Няма прост отговор. Мисля, че има обръщане на истината и на езика. Това не е случайно. Замесени са определени правителства и групи, социалните мрежи. Иска ми се Джордж Оруел да беше жив днес, за да говори за това. На 7 октомври Израел беше жертва на геноцидни намерения. Когато хилядите активисти и симпатизанти на „Хамас“ преминаха границата, целта им беше да убият възможно най-много хора по една-единствена причина – защото живееха в Израел. Възрастни и млади, бременни жени, деца, цели семейства. Сега, докато Израел се защитава, ни казват, че Израел извършва геноцид. Благодарение на социалните мрежи, неправителствени организации, които не са били толкова верни на истината, колкото е трябвало, както и на политизираната роля на мнозина в ООН, те успяха. Промениха общественото мнение, а в някои случаи и правителства. Ясно е кой е подпалвачът и кой - пожарникарят. Кое е демокрацията и кое - тиранията. Трагично е, че в нашия свят на пост-истината някои хора разменят ролите. Демократът става Терористът. Жертвата на геноцид става неин извършител. Лично аз не съм способен да мълча.
- Но не реагират ли хората на кадрите от Газа? Десетки хиляди загинали, също и масово разселване, включително след примирието миналата година.
Дейвид Харис: „Хамас“ започна война. Личните ми изследвания и опитът на семейството ми показват, че във войната винаги има трагични обстоятелства. Не можеш да започнеш геноцидна война, да отвлечеш 251 души, да ги държиш като заложници и в същото време да хленчиш пред международната общност за последиците. Не можеш да превръщаш цивилни, болници, училища, джамии в оръжие, както прави „Хамас“, и след това да се оплакваш: „Вижте как Израел атакува болница или училище.“ Ако Израел искаше да извърши геноцид в Газа, както каза в социалните мрежи Гари Каспаров, можеше да го направи за 24 часа, следвайки методите на Владимир Путин. Израел осигури хуманитарни коридори. Предупреждаваше цивилните да напуснат. Рискува живота на собствените си войници на терен, за да избегне колкото се може повече убийства от въздуха. Не се преструвам, че нямаше невинни жертви. Но “Хамас” започна война. През 2005 г. Израел беше първата власт в цялата история на Газа, която й даде самоуправление и път към независимост. Тя можеше да стане Сингапур или Дубай. Вместо това избра да стане терористичен анклав, където с парите, дадени добросъвестно, изградиха подземна терористична инфраструктура по-дълга от лондонското метро. Защо?
- В отговора си на 7 октомври имаше ли начин Израел едновременно да се защити, но и да запази общественото мнение на своя страна? Чувствате ли, че бяха прекрачени някои граници?
Дейвид Харис: Винаги е изкушаващо да използваш изразите „можеше“ и „трябваше“, но решенията трябва да се вземат въз основа на наличната информация към момента, без лукса да гледаш в огледалото за обратно виждане. Това, което Израел вероятно трябваше да предвиди, са намерението и подготовката на „Хамас“ в навечерието на 7 октомври. Но Израел твърдо вярваше, че „Хамас“ няма нито волята, нито способността да атакува. Имаше разузнавателни доклади от израелската армия, от наблюдатели по границата с Газа, които казваха: „Виждаме неща.“ Но заради тази стратегическа доктрина те не бяха разбрани, както трябваше. Що се отнася до отделни решения през последните три години – дали този взвод или тази дивизия, или тази бригада можеха да бъдат ръководени по различен начин? Това ще остане за военните историци. Но не мисля, че в общата картина е имало много избори. Когато се случи подобна атака, за отдалечените държави е лесно да се облегнат назад и да кажат: може би това, може би онова. Нека обаче бъдем реалисти. Врагът е „Хамас“. Врагът е Иран. Врагът е „Хизбула“. Опитайте да говорите с тях за пропорционалност и деескалация, за международно хуманитарно право и те ще ви се изсмеят в лицето.
- Предстоят избори както в Израел, така и в САЩ. Как резултатът от тези избори ще повлияе на подкрепата за Израел?
Дейвид Харис: В Израел това ще бъдат първите избори след 7 октомври, преди около три години. Нямам особени прозрения, аз също следя проучванията. Сред водещите кандидати в Израел никой не казва: „Нека седнем с „Хамас“ и да се опитаме да разчупим хляба“, или „Нека прегърнем Иран.“ Всички водещи кандидати виждат „Хамас“, „Хизбула“, хутите и Иран по много сходен начин. Може да имат различни тактически подходи за това как да реагират, но по същество няма сериозно разминаване по тези въпроси.
- Но какво да кажем за САЩ, където подкрепата за Израел се превърна в партиен въпрос?
Дейвид Харис: Превърна се до голяма степен в партиен въпрос, което никога не е било така от възраждането на Израел през 1948 г. Винаги сме се радвали на двупартийния консенсус, но това, което имаме сега в Демократическата партия, все повече е накланяне наляво, което някои биха определили едновременно като ислямизирано и като отражение на, ще го нарека, неомарксизъм. В Републиканската партия засега има повече подкрепа, но има изолационистко крило, което иска да изтегли партията от международните дела и конфликти, а това би засегнало Израел. Осмелявам се да кажа, че би засегнало също Европа и НАТО. Така че има последици и за България.
- Новата ви книга вече е преведена и на български. Какво бихте искали българският читател да знае за антисемитизма?
Дейвид Харис: Преди три години получих покана от Oxford University Press да напиша тази книга. Не беше моя идея, а тяхна. С удоволствие казвам, че първото чуждоезично издание е българското. Ако трябва да подчертая един извод - никога не подценявайте антисемитизма. Съществува от хиляди години. Вирус, който се приспособява към времената. Антисемитизмът не е просто още една форма на омраза. Омразата гледа надолу. Тя представя хората като по-глупави, неспособни или неразумни. И това е ужасно. Но антисемитизмът гледа и нагоре, защото приписва на евреите определени сили на злото и злонамереност. Това е трайна и приспособима форма на омраза и конспиративна теория.
- Как знаем, че заставаме от правилната страна на историята?
Дейвид Харис: Не мисля, че трябва да чакаме историците да направят равносметка след 10, 20, 30 години. Напълно уверен съм, че Израел е от правилната страна на историята. И ще добавя – от правилната страна на западната цивилизация. Враговете на Израел са врагове на основополагащите ценности на Запада. Вярвам, че Израел води справедлива битка и трябва да победи – не само заради себе си, а заради всички нас. По този начин да научи Запада, че е нужно не само да се стреми към мир и да цени човешките права – да, абсолютно – но и да демонстрира национална устойчивост. Както и готовност да рискува собствения си живот за свободата на нацията. Живял съм в Съветския съюз. Майка ми беше бежанка оттам. Родителите ми оцеляха от Холокоста и фашизма. А съпругата ми е живяла 16 години в джихадистка държава, Либия, преди да избяга, за да спаси живота си като еврейка. Така че съм виждал и трите модела – фашизъм, марксизъм, джихадизъм. С всичките ѝ несъвършенства ще прекарам живота си, защитавайки либералната демокрация, включително Израел.
Чуй новините
Подкаст
