Прощаване с Джордже Балашевич - поетът, който победи границите

В Югославия той беше звезда: поет, композитор и певец. Неговата смърт отново я обедини. И не само по Дунав и в родния Нови Сад. Сърби, хървати, босненци изпълниха площадите, за да се простят със своя любимец Джордже Балашевич, поетът на равнината, реката и любовта.

Джордже Балашевич: "Не обичам да го казвам, но бях югославска звезда. Беше ми все едно дали правя концерт в Скопие, Пула, Любляна или Сараево. И изведнъж тази страна се разпадна. Казват ти: „Айде, нападаме Осийек.“ А Осийек е на стотина километра от Нови Сад. Правил съм там концерт, влизам в залата, всички стават... А сега искат да бомбардирам този град. Войната е най-идиотското решение. Добре, всеки иска свои граници, своя държава, но дайте да се разберем като хора! Е, не стана. Тръгна лудницата и край… Но вярвам, че войната завърши своето балканско турне".

Тогава разговаряхме за пръв път. Сърбите току-що бяха свалили Слободан Милошевич. А Балашевич дълго бе пял и говорил срещу него.

Джордже Балашевич: “Звъни ми един приятел от Белград: "Свалихме го тоя за три часа“. Поправих го: „За 13 години и три часа“. Цели 13 години с Милошевич! Мислех, че няма да има край. Моите песни бяха натоварени с политическите теми. Казват: "Не се занимавам с политика.“ Ама политиката се занимава с мен!”.

Той обичаше да пее за любов. Но не избяга от тежките въпроси на деня. Пя против глупостта, турбо фолка, омразата, конфликтите. Беше първият сърбин, който направи концерт в Сараево след войната.

Джордже Балашевич: “В Сърбия има доста заблуди за историята. Кажеш нещо, което не харесват шефовете, и веднага ставаш предател, платен от чужбина и какво ли не. Но историята трябва да се преизпита. В моята песен „Реквием” казвам: „От нашата история в книгите ще остане това – Балканите в края на века“. Ще пише само: “В Сърбия в края на ХХ век имаше диктаторски режим, който бе свален и после започнаха промени.” Ама ние тук знаем всяко име, всеки детайл. Но не всички са за историята. Някои по-добре да ги забравим.”

През 80-те той се взря в Косово, където зрееше вражда. Но, колкото и да го критикуваха после, в неговата песен липсваха думите сърби, албанци, Косово. Той пееше за отсечени акации и за омраза, която ражда омраза.

Джордже Балашевич: “Тази песен би звучала също толкова трагично и на албански. И от тяхна страна също има истории за повалени акации. Тази история е универсална. Мисля, че в Косово няма шанс за съвместен живот.”

Той често заставаше срещу властта и мнозинството. Обидите, медийните лъжи, заплахите не го плашеха. Зад него стоеше семейството – съпруга, бивша гимнастичка, син и две дъщери. Нещастието дойде, когато дъщеря му пострада в катастрофа и точно тогава НАТО удари Сърбия.

Джордже Балашевич: “Мигът на безсилието, не можеш да помогнеш на детето си! Беше почти напълно парализирана. Всяка вечер я приспивах. А Нови Сад бе бомбардиран 30-ина пъти. Вече познавах кой самолет ще хвърли бомба, дотам се изучихме. И бързо слагах ръце на ушите на детето, за да спи. Намериха се двама бандюги да се сбият! Моето семейство пострада заради едни тъпаци, които тръгнаха да воюват с целия свят. Е това бе страшно!".

Той вярваше, че един ден политиката ще стане скучна и всичко ще се оправи. Само дето не знаеше, че ще изпее още политически песни и няма да се помири с политиците до последния си миг.

Джордже Балашевич казва: “Питаш кой е премиерът на Италия - и никой не знае. Италианците си сменят премиера седмично, свалят го от репертоара. Не са им важни политиците. А митовете трябва решително да се сринат, ако искаме някак да се закачим за Европа. Веднъж завинаги да се разчистим! Но мисля, че дойде краят на митовете и ще живеем нормално.

Балкани без балканизация, без митове – че това възможно ли е?

Мисля, че е възможно. Защо да не формираме някаква обща, например спортна територия? Панбалканска лига по футбол! Тогава ще се върнем в голямата игра и ще побеждаваме другите. Защо Стоичков да се прославя през „Барселона“, а Лечков през „Хамбургер-шпортферайн“? Иначе, чух, че ме знаят в България. Изненадах се. Не съм някакъв истински певец, при мен са най-важни текстовете. Където ме разбират, там ме обичат. Искам да дойдем в София, в някой театър. И тогава публиката да види колко сме добри. Никога не съм бил в България! Срамота!”.

Изпратиха го като последния югославянин. И чак след последния миг разбраха какво са загубили. Често става така: смъртта се превръща в най-важното послание. Само той можеше да превърне и това в песен – с ирония, мъдрост и малко тъга.